Когато преди няколко седмици приключих с „Ритъмът на войната“ на Сандерсън, реших, че съм запълнил графата „най-дълга книга за годината“ още през януари. Само дето не знаех, че след броени дни ще се сдобия с копие на „Голям Проклет Sin City“ на Франк Милър, чудовищното шесткилограмово издание, което мислех благоразумно да отбягвам, и което я надвишава с малко по брой страници, не и по знаци, разбира се. Но някои книги просто са обречени да са част от библиотеката ти и съпротивата е напълно безсмислена. Не съм голям комикс фен, дажен и малък не съм, но тези седем творби в пълната си демоничн-макабрена красота си заслужават.
Има нещо символично, че скоро четох и два сборника на Реймънд Чандлър, има много паралели в световете и героите на двамата, само дето при класика има изобилие от черен хумор, докато при Милър е бездна от страх, болка, насилие и малко отчаяна смелост и саможертва, които да оставят пламъчето на надеждата да мъждука. Психопатични криминални типове се сбъскват с антигерои, а фатални жени са ту жертви, ту смъртоносни валкирии, които се разправят безмилостно с идиотската идея за управляван от мъжете свят. „Син сити“ е вселена от черно-бяла емоция, от смразяващи кръвта сцени, но и от изключителна красота, създадена чрез низостите на човешката природа. И когато в един момент се появиха и някои други цветове, те послужиха само да придадат още повече дълбочина на черното и бялото, на ин и ян, на вечното противопоставяне, което води началото си от митологиите.
Две думи за историите. „Тежкото сбогуване“ е позната и заради филма, няма как да се забрави мъртвешкият поглед на канибала, а история, която започва с убита богиня, няма как да не отведе до предизвикателство към небесата. „Жена, за която да убиеш“ е за незабравената голяма любов, на която, дори погромила сърцето ти, ще се втурнеш да помагаш в мига, в който поиска помощ – особено ако ти дари още от загубения рай, не по Милтън. „Голямото тлъсто убийство“ е за закона, който си налагат сами момичетата от Стария град, и където властват амазонки, сред които се отличава психопатичната Михо, която разхвърля метални свастики и ще присъства като deus ex machina тук и там и в друти истории – неумолима и смъртоносна. „Жълтото копеле“ е за мен най-страховитата история, внезапната поява на цвета ужасява, а историята за спасяването на малкото момиче, която сетне се превръща в пищна прелъстителка, има хипнотична притегателност. „Семейни достойнства“ съдържа доста Михо, следоватлно мнозина се разделят по особено жесток начин с живота си, а някои мафиоти си намират майстора. „Пиячка, мацки и куршуми“ пък събира няколко по-кратки истории по вече познатите теми, изпълнени с кървища. А последната история, „До ада и обратно“, започва със смъртоносен полет отвисоко, преди да поеме към бездните, където някои познати герои трябва да открият своята участ – и точно тук едни психеделично цветни страници отдават почит към различните проявления на попкултурата.
Не ми е работа да разчепквам в дълбочина света на Франк Милър, мога само да се радвам, че и това чудо го има на български благодарение на „Арт Лайн Студиос“ и хич няма да придирям за по някоята грешка тук-таме. Качеството на изданието е безукорно, гледах и изрично едно клипче как да го разтварям в началото, така че да опазя гръбчето от прегъване, така че сега книгата ще грее чудесно в библиотеката ми занапред. Този мрачен свят е и за най-тъмното, и за най-светлото в човешката природа, а пред града на Милър Готъм изглежда като Дисниленд, никой супергерой, с крила ило без, не би оцелял там. Но хората с чисти сърца и умения в убиването се справят по-добре – през повечето време. Защото в крайна сметка смъртта е по-силна от всички. И черното и бялото продължават своя вечен вихрен танц.
От същите жанрове
