“Голяма червена текила” на Рик Риърдън е кофти крими коктейл

Никога не съм разбирал хората, които поглъщат кримки със скоростта на светлината, надвишавана единствено от бързината, с която ги забравят. Личната ми неприязън към жанра беше леко поразклатена в последно време от два български романа – “Грешният квартал” на Лора Лазар и “Сбогом, Агата Кристи” на Андрея Илиев, – но логичното се случи доста бързичко. Във въодушевлението си от “помиряването” с криминалетата се бухнах с главата напред в “Голяма червена текила” на Рик Риърдън и едва излязох от разпенилата се досада.

Рик Риърдън, по-известен с безогледните кражби от гръцката митология, която сдъвква и доразкрасява щедро като за лековерната американска младеж, е решил да пише “сериозно за възрастни” (поправка: сега научих, че крими серията е написана преди книгите за Пърси!), наблъсквайки клише до клишето, майно льо. Само вижте – детективът без лиценз Трес Навар се прибира в родния си град след 10-годишно отсъствие, за да направи разследване на убийството на баща си – полицай, който разследвал мафията за измами с обществени поръчки, – както и да се събере с гимназиалната си любов Лилиан, която е изоставил навремето. В града са се променили само сградите и всички сякаш са чакали неговото завръщане – до часове вече е набъркан в проблеми с куп хора, нещо от типа на Д’Артанян и поредицата дуели, с които се урежда набързо. Навар се оказва в конфликт с мафията, с част от полицията (която, естествено, е корумпирана), с няколко богаташки семейства и голяма обществена поръчка за милиони, а за капак на цялата история Лилиан скорострелно изчезва и не е ясно кой точно я е отвлякъл. Дребните риби започват да измират, а Навар постоянно се оказва каръшки на местосмъртта им. Всички го лъжат, а той обикаля в разширяващи се концентрични кръгове града и доказва наляво и надясно, че тай чи уменията му имат преимущество пред грубата сила.

Цялата тази мешавица от елементи от филмите със Стивън Сегал е поръсена по изпитана рецепта с цинизъм и чувство за хумор, както си е редно. Някои добри са лоши, други лоши са добри, а Трес бива понатупван достатъчно често, за да се ориентира чисто физически за посоката на разследването си.

“Голяма червена текила” е такова свещено клише, че се измъчих, докато го прочета. А прекрасната корица създава такова положително усещане за нещо яко, но нейсе. Лично аз не обичам подобен формат кнгии, защото не са твърде удобни за държане в една ръка, но това си е бял кахър. Просто точно този тип кримки за мен създават лошо име на жанра като лека литература, която трябва да се създава изключително по вече подготвените рецепти и никакво мърдане от тях.

Две далееееч по-положителни ревюта на книгата има в “Аз чета” и при “knizhno momiche”.