Какъв роман! „Голямата война“ на Александър Гаталица безспорно се родее с най-големите шедьоври на историческата военна проза – и с „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, и с „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън, и с „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър, и с „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ на Ярослав Хашек, и още, и още, а няма как да не спомена и един от малкото други романи за Първата световна война, който съм чел – „Птича песен“ на Себастиан Фолкс. И без никакво съмнение сръбският писател премерва достойно сили с тях в роман, който за мен поне е без аналог – и само тъжа, че у нас такова писане май няма да се появи: наднационално, универсално, мащабно и смайващо в детайлите.
През същински гъсталак от преплетени истории за – основно – малките, невидимите иначе участници в Първата световна война Гаталица показва страшното лице на войната, сред която обаче могат да избуят и най-красивите цветя на доброто. От атентата в Сараево, през мобилизациите в отделните държави, през трескавото записване на доброволци, които след десетилетия на пропаганда са трепетно готови да се нахвърлят върху враговете-зверове. През първите мащабни битки, осъзнаването, затъването в калта и безкрайните окопи, които превръщат годините военни действия в позиционен кошмар. 1914… 1915… 1916… всички до една, в които времето сякаш е спряло, а кръвта се лее в огромни количества. Гаталица се мести неуморно от фронт на фронт и разказва чудати истории за хора, които не са просто жертви на войната – те са актьорите в абсурдния спектакъл. С възхитителна фантазия той вмъква свръхестествени елементи в своите разкази, за да катализира внушенията, и създава някакъв особен вид военен магически реализъм, който по дълбочината си напомня на смазващата проза на Лител, но по сарказма и иронията си няма как да не сеща за Хашек и Хелър.
Сърби, австро-унгарци, французи, немци, британци, турци, руснаци… с равностойно дълбоко познаване на периода и коя да е страна на фронта и със смайващ психологически усет авторът реди история след история, като някои продължават по по-малко от страница, други са разкъсани през цялата книга. Вижте само този малък откломък от живота на сараевския патолог Мехмед Грахо, при когото докарват телата на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата любима, които, дори мъртви, заговарят пред него и задават тон на убедителната невъзможност на следващите близо 600 страници.
Но през тези дни навсякъде беше страшен мор и едва ли някой би забелязал, че в болницата в Зворник работи и доктор Смърт. Но Мехмед Грахо беше уверен, че този доктор е именно той. Пробва веднъж, два пъти, десет пъти и всички умираха. „Аз, изглежда, не мога да лекувам, а само да убивам“ – каза си той и щом като така и така трябваше да убие някого, започна да си избира по-малко симпатични и осакатени войници, за да ги довърши. Мислеше така: „Ако отделя безнадеждните ранени, по-трудно би се забелязало, че на моята операционна маса умират почти всеки пациенти.“ И ги виждаше как умират един след друг. Каеше се. Кланяше се. Молеше се на Аллах, но напразно. Искаше да се откаже, но знаеше, че ще го съди военен съд, ако не се подчини. В суматохата, докато във военната болница в Зворник войниците крещяха като в чудовищен хор, никой не можеше да се оплаче или да поиска да бъде освободен от доктор Смърт.
1917… 1918… Внезапно историята стремително се задвижва, сякаш за да навакса за забавянето си. Революции, мрачни изобретения, касапницата продължава да се вихри неспир, а един след друг основните герои на Гаталица срещат по различен начин своя край, изпълнили ролята си да покажат едно от безбройните лица на войната. Но винаги идват още и още – непонятен е за мен мащаба, с който работи този автор, с умелото изоставяне на класическото повествование с ограничен брой главни герои и създаването на плътност около тях с второстепенни. Тук всички са главни, всички са равностойни… и ако списъците с имена в началото да изглеждат на пръв поглед стряскащо и очаквах да са наистина нужни, то към края на книгата осъзнах, че дори веднъж не съм прибегнал до тях. Всички герои говорят на свой собствен език и дори след десетки страници в други истории човек лесно се плъзва в продължаването на някоя вече позната. Плътно, виртуозно писане и литературна зрялост, съчетана с дълбоко емпатично умение да се съпреживява всяка болка и рана.
Пълна демокрация цари по тези страници – и в живота, и в смъртта. Император Николай II, крал Петър I, младият Хитлер, Мата Хари, Лев Троцки и други са описани редом с незнайни, но не по-малко колоритни търговци, журналисти, пилоти, кръчмари, лекари, шпиони, окултисти, хора на изкуството и какви ли още не. И всички са подвластни само на повика на историята, който ги размества по европейската карта и ги използва за своите собствени цели. Или безцелно ги избутва да паднат.
За този роман могат да се пишат цели отделни книги с анализи. Могат да се правят разрези по държави, по герои, по естествени и свръхестествени събития. Може да бъде нарязан на отделни пълноценни разкази, но само събрани в едно място, те могат да заговорят на този какофоничен език, на това вавилонско стълпотворение, което Гаталица е изградил в „Голямата война“. Без никакво съмнение едно от събитията от края на 2018 г. у нас и се надявам да намери достатъчно читатели, за да видим и други от книгите на автора на български език. Смело мога да предположа, че ако този роман бе написан на английски, щеше да вземе „Пулицър“, ако бе на френски – „Гонкур“. Но е на сръбски – с което обаче е по-близък нами, за което и безспорно блестящият превод на Таня Попова помага много.
Истинско пиршество за изкушените в историята е тази книга – и дори се радвам, че темата е точно Първата световна война, а не преораната надлъж и нашир вече Втора. Да, със сигурност щях да се радвам да има и български герои, но нейсе, от малкото пропуснати народности сме, определено би ми било интересно да науча защо.
От същите жанрове
