Гор Видал се бори с митовете във „Вечна война за вечен мир“

    Гор Видал е съвременният Дон Кихот. Водещ загубена битка, той пише и пише срещу имперската агресия, която налагат САЩ след края на Втората световна война. Уважаван писател и доказан историк, той не може да бъде заклеймен като луд или невежа – името му е известно и думите му трябва да бъдат осмислени.

   „Вечна война за вечен мир“ е сбор от есета, които са обединени около една обща тема – Манипулацията. Тази, която бива налагана безпощадно чрез медиите и учебниците, чрез фалшиви документални филми и лъжливи книги.

   Между страници 30 и 45-та Видал цитира 198 военни операции, които са провели американски части, голяма част от които са тайни и тотално незаконни – атентати и сваляне на правителства (виж и “Наследство от пепелища” на Тим Уайнър). Тези факти е трудно да бъдат оборени.

   Първата част на книгата е центрирана около трагедията на Тимъти Маквей, който на 19 април 1995 г. взривява федералната сграда „Мура“ в щата Оклахома, при което загиват 168 души и над 800 са ранени. Редица доказателства сочат, че няма как Маквей да е действал сам, но след бърза демонизация в медиите той поема цялата вина и е осъден на смърт.

   Видал си е комуникирал с него. И разкрива едма различна история – Маквей наистина е взел участие във взрива, – но е имал причина за това деяние. През 1993 г. при полицейска атака срещу седалището на сектата „Клонка Давидова“ в Тексас загиват 80 нейни членове – основено беззащитни жени и деца. Според Видал нападението е символ на полицейската безнаказаност. Маквей е бил отвратен от полицейщината в САЩ и затова със свои съмишленици е осъществил кървавото нападение. За което получава и смъртоносна инжекция.

   Писателят е написал немалко страници и за събитията от 11.09.2001 г. Нито една дума не съвпада с официалните интерпретации. Неговата версия е следната – 2 месеца преди атаките американските военни заплашват с удари талибаните. Причината – те пречат на “Юнион ойл” от Калифорния да прокара газопровод през Афганистан – Буш и Чейни имат връзка с фирми, които биха се облагодетелствали от него. Веднага след разгрома на талибаните договорът е подписан и златото потича като река към заинтересованите корпорации.

   Видал се връща и назад – пише за Пърл Харбър и сочи доказателства, че Рузвелт не само е знаел за нападението, но и го е провокирал с ултиматум към японците. Скача и към Труман – според свидетелство в дневника на президента от 18 юли 1945 г. той е получил послание от японският император с молба за мир, но това е игнорирано, за да бъдат пуснати бомбите. И да се лансира дебелата лъжа, че така са спасени американски животи.

   За още много неща пише Видал – някои известни, други не – но истинни. Но ако някой не иска да мисли, то си е за негова сметка.

   Един цитат казва ясно гледната му точка:

“Не зачитаме мирните споразумения. Пренебрегваме международните съдилища. Нанасяме едностранни удари, където сварим. Даваме нареждания на ООН, но не плащаме членския си внос. Оплакваме се от тероризъм, но нашата империя понастоящем е най-големия терорист в света. Бомбардираме, нападаме, разрушаваме други държави. Въпреки че ние, народът на Съединените щати, сме единственият източник на законодателна власт в тази страна, вече нямаме представители в Конгреса. Нашият Конгрес е изнудван от корпоративна Америка и от нейния полицай – имперската военна машина”.

   И толкова. Който има очи, да гледа; който има уши, да слуша; тези, които харесват да мълчат – тяхно е царството небесно…