Имах останала още една неслушана книга на Удхаус, а именно „Горе главата, Джийвс“ – мислех, че са две, но след първите десет минути на “Законът на Устър” имах такова дежа вю, че проверих и видях, че всъщност съм я чел като част от сборника “Най-доброто от Джийвс и Устър”. Така че благополучно я затворих и се насочих към тази.
И тук събитията следват изпитания си порядък, установен във времето – невнятния пройдоха Бърти Устър си мисли, че всичко в живота му е съвсем наред, увенчано с най-екстравагантната шапка, до която е успял да се добере, напук на силното неодобрение на верния му иконом Джийвс. Но човек и добре да си живее, решава да последва хубаво момиче, дори то да се е отправило към най-зловещото място на света – а именно Тотли Тауърс, където коли и беси бившият съдия Басет, на когото Бърти никога няма да прости една глоба от 5 лири след безобидно присвояване на полицейски шлем. В богаташкото имение е назряла тежка драма – неговият добър приятел Гъси и неговата любима Мадлин са пред раздяла, а един свиреп пес, падащ си по ръгбито пътешественик, нагъл аристократ и борбен курат ще допълнят компанията, която ще нарочи бедния Устър за жертва. А най-страшното е, по-страшно от известен престой на топло, е, че пак е нарочен за потенциален жених, тази угнетителна заплаха, от която само неговият иконом (по съвместителство и инспектор от полицията) може да го измъкне след съответния брой премеждия.
Няма какво да го увъртам, много е приятно да се слуша Удхаус, докато шофираш, а „Горе главата, Джийвс“ е една от многото чудесни истории, които британският сладкодумец ни е оставил.
