Жанр: Фентъзи

Издателство:

Автор: Анджей Сапковски

Оригинално заглавие: Pani Jeziora, 1999.

Преводач: Васил Велчев

Корица: Живко Петров, мека.

Година на изданието: 2018

Страници: 540

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Полуръстовете са невероятно пъргави и мятат безпогрешно всякакви видове селскостопански инструменти.

 Ozone.bg Ех, дойде краят и на това приключение! При това по начин, който забавлява – защото за мен в „Господарката на езерото“ Анджей Сапковски подхожда по много по-различен начин, отколкото в предишните две: „Огнено кръщение“ и „Кулата на лястовицата“. Те са възсериозни и някак морализаторски. Докато тук той отново се забавлява, както в първите книги от поредицата – и как се забавлява само. По дяволите, не само се прави шеги с рицарския фолклор и класическия меч от езерото, но и има една великолепна секс сцена в библитетека, в която поравно хвърчат страсти и книги с мъдри заглавия. Ами тая чудесна сцена, от която изрязох цитата по-горе? Ами като Цири пренесе бубонната чума от нашия свят в своя, а? Ами… много са.

  31933977._SY475_Личи си, когато един автор се е отпуснал и пише това, което си му е присърце – и хич не бърза да завърши историята си. Иначе няма как да се обясни и пространното обяснение за оная зима в Тусент, и вмъкнатата история за двете жени, които ровят в легендата за Гералт, Йенефер и Цири, и ония премного страници в средата с битката, която решава всичко. По дяволите, дори книгата си свърши стотина страници преди края си – а после имаше още и още, тук нещо за отмъщение, там нещо за изкупление, малко бащини емоции за цвят и край, който беше по-добър от този, който Сапковски е донатъкмил. Оная улица и онези джуджета – това е краят и така беше редно, другото е… приказка. Но нека не забравяме – „Последното желание“ започна именно с приказки. И три дни яли, пили…

   18247598В „Господарката на езерото“ вещерът Гералт е вече изцяло човек, почти нищо не е останало от нахаканото копеле от първите книги, което по-лесно вадеше меч, отколкото думи от устата си. Компанията около него изпълнява своето предназначение, малко горчив привкус остави как Сапковски ги използва като фигури от тетрис – ти отиваш тук, ти там, пуф. Останах изненадан от обрата (знаете кой), даже се върнах към първата книга, за да си препрочета епизода и да навържа събитията. Не разбрах за какво бе нужно разширението за Ковис в предната книга – изкараха едни пари от чужди джобове и толкова, а очаквах да имат решителна роля. Иначе вън от изненадата от твърде пространно описаната битка, тази част ми напомни на антивоенното звучене на „Герои“ на Джо Абъркромби, която толкова харесвам – и смъртта на маршала беше точно такъв тип черешка на тортата. Защото в крайна сметка това е поредица, която описва войната като зло за всички, без кралете може би.

   Добре, спирам, че ще издам нещо важно. Чудесна поредица си е „Вещерът“, с малко неравности, но това е сякаш защото не е планирана изначално и просто се обогатява с всяка книга и всяка посока, която поема. Сега ми остава само „Светът на вещера“, на която ще обърна внимание тези дни.