Обичам си ги тия погинали богове и това си е – и дори ако трябва да перифразирам ген. Филип Шеридан, добрият бог е мъртвият бог. „Град на стълби“ на Робърт Джаксън Бенет е политическо-криминално фентъзи, в което богове е имало съвсем доскоро и следите от тяхното съществуване са навсякъде – но типично по оруеловски новите властници в техните територии са забранили да бъдат споменавани, да бъде мислено дори за тях, с надеждата да изчезнат в небитието и да бъдат забравени. С което и да прикрият факта, че са били техни подчинени дълго време.
Баликов напомня малко на Елантрис, града на едни други мъртви богове, създаден от фантазията на Брандън Сандерсън. В един-единствен миг, бележещ смъртта на един от боговете, специалист в строителството, безброй бляскави сгради изчезват… в Примигването загиват хиляди, а неизброими стълби остават да водят към нищото. Десетилетия по-късно градът е под окупацията на Сейпур, новата сила в света, които не само са родината на митичния герой, открил начин да убие боговете на Континента, но и са успели да наложат след това безмилостно властта си. Но това е власт, която се гради върху отричане – богове не е имало, магически предмети, създадени от тях, също, въобще всичко това са детски приказки, които не бива да бъдат разпространявани под заплаха от жестоки наказания. Но стълбите, водещи в нищото, си стоят, а в едни строгоохранявани складове безброй опасни артефакти продължават да напомнят, че магии е имало и още има.
Действието се върти около убийството на учен, който се рови именно из тия доказателства за съществуването на боговете. Мотив да го убият имат куп хора, а да разследва престъплението идва Шара Тивани, опитен шпионин и по съвпадение кръвен наследник на каджа, легендарния убиец на боговете. Пристигайки в Баликов, тя скоро се оказва оплетена във вонящи политически проблеми, които се простират от високите етажи на властта в Сейпур до местните големци, които са в конфликт дали бъдещето принадлежи на сътрудничество с новите властници или в защита на традиционните ценности и опит на запазване на вярата в боговете. Шара има и лични мотиви покрай провалена любовна история по време на обучението си, но скоро осъзнава, че е по-наивна, отколкото е мислела. А около нея се появяват всички признаци на предстоящ бунт…
Самата Шара не е най-интересният герой в литературата, твърде класически праволинейна е, за да е истински интересна, но за сметка на това има чудесен слуга, който обира лаврите. Зигруд е наследник на далечно дивашко кралство, притежава изумителни физически качества и умение да ги прилага по брутален начин – определено напомня на герой на Абъркромби, примерно от „Герои“ може да си изберете от цялата китка кръволоци. Зигруд уж е на заден план, но всъщност всичко важно го извършва именно той, спасявайки живота на драгоценната Шара толкова пъти, колкото е нужно, с което пък по малко изплаща дълга си към нея. Надявам се в следващата част този образ да бъде развит.
Според мен на заден план „Град на стълби“ е алегория на тромавите опити на окупационните войски в Близкия Изток да наложат ред и подчинение, което се проваля, защото те не се борят с хора, а с идеи, с бог и пророк, вярата в които отива отвъд инстинкта за самосъхранение и капсулира здравия разум със стряскаща ефективност. Европа и САЩ са минали вече по трънливия път на борбата със своите богове, макар те още да са далеч от мъртви, дори обратното, тече процес на реставрация на тяхната мощ, която е точна математическа величина, производна на страстта и отдадеността на последователите им. А тези две неща рядко имат отношение към факти и доказателства, разбира се. Светът, който Робърт Джаксън Бенет строи, има огромен потенциал, особено с разкритията, които разполага към края на първата книга, така че остава само да чакам продължението с нетърпение.
Още ревюта за книгата има в „ShadowDance“ (обичайно там е най-пространно и подробно), „True Story“, „ЛаИвзСтайл“, „Florian Pekazh“, „Brenna Reads“ и др.
Още по темата
