Живея като насън… Все чакам да се събудя в някакъв момент.
Такива книги взимам само по лични препоръки – личи им, че са фини, тихи, ефирни дори, все достойнства, за които рядко имам търпение като читател. „Градината на самурая“ на Гейл Цукияма е издаден преди цели три десетилетия бисер, който опитните литературни гмуркачи от Benitorial са измъкнали от черупката на миналото и са шлифовали така, че да изкушава. Поех внимателно из тази крехка история, в която контрастите заплашват да разкъсат самата ѝ тъкан – колкото мирно и почти лежерно спокойно е основното действие, толкова то е зависимо от развитието на жестока и страховита война. Една война, за която знаем твърде малко, но която прехожда европейския катализатор на Втората световна и полага основите на японската империя в Азия – когато победоносните им войски завладяват големи части от Китай след 1937 г.
Когато се оправиш, този период от живота ти ще остане просто тих спомен.
Сред точно това смутно и жестоко време се пренасяме в намиращия се под британска власт Хонконг, където китайски младеж с необичайното име Стивън (баща му смята, че така ще му даде по-добър шанс в живота) води своя собствена битка – с туберкулозата. Семейството му взема решение да го изпрати в Япония, във вила в малкото крайморско селце Таруми, принадлежала на дядо му. Пристигайки там, той се среща с мълчаливия и затворен Мацу, който цял живот се е грижил за вилата и великолепната ѝ градина – живот, прекаран в тишина, труд и смирение. Стивън се потапя в този толкова различен свят, като за случващото се в родината си научава само от японската радио пропаганда и редки писма от близките. Но същински важното е съвсем наблизо – Мацу бавно и колебливо го допуска до своя скрит свят, до своята тайна, свързана с особено селище наблизо, Ямагучи, дом на болни от проказа, които живеят изолирано там от много години „с простичката надежда да бъдат приети, да бъдат погълнати от планината“.
С тихи и безшумни крачки Цукияма ни повежда из история, която събира миналото и настоящето в едно, смесва една голяма невъзможна любов, която пронизва десетилетията, и друга, която има само броени месеци да разцъфти. Писателката подрежда своя разказ в сезонна поредица от точно една година, в която опознаваме мистериозната Сачи, която от четиресет години не е напускала Ямагучи, а също и красивата Кейко, чийто брат воюва в Китай и затова пламналото влечение между нея и Стивън е така нередно. Една болест може да се лекува и с изкуство, една буря може да опустоши години полагани усилия, но и да позволи да се роди нещо ново, една любов може да доведе до смърт, но в крайна сметка над тази книга доминира този особен източен светоглед, на който само можем да се възхищаваме, но и едва ли истински да разбираме. И това е най-силно въплътено именно в Мацу, този самурай без сабя, но с всички достойнства на древните войни.
Копнеех да бъда като всички останали, но се чувствах като странник, който вече не принадлежи на нито едно място.
Разбира се, изолирането на далечно място заради тази болест няма как да не навее мисли за „Вълшебната планина“ на Ман, но не открих отгласи от нея вън от тази толкова примамлива монотонност на труда в градината, на живота в това спокойно място, което обаче винаги може да бъде нарушено от пожар например. Нямаше как да не се сетя за „Час, изпълнен с плам“ на Мюриел Барбери, която също дири корените на японския дух, а в отношенията на момчето и баща му има и другото, проникването на западната практичност сред тези народи. Чудно ми беше през цялото време как този млад китаец живее на японска земя, докато се води такава свирепа война, но това е от ония причудливи щрихи на историята, които позволяват да видим хората отвъд тяхната националност. И в крайна сметка „Градината на самурая“ е точно едно такова надникване в душите на шепа герои, хванати в плена на страховитото време – което само чака да ги сграбчи в лапите си, ако излязат от малките пристани на мира, където са подирили закрила.
От същия жанр
