Много е трудно да се напише ревю за „Градът и градът“ на Чайна Миевил. Самата книга ти поставя блокировки, подобни на тези на жителите на единния, но двулик град – виждаш и невиждаш едно или друго, вплетен в убийствената антиутопична рамка на хора, обучавани от деца да не забелязват жителите на другия град, дори и да се блъскат в тях. Дам, ще трябва да пообясня, в началото и на мен не ми се вярваше, но Чайна Миевил е успял да създаде една изкривена и все пак възможна рамка.
Бешел и Ум Кома са два съседни града, вплетени един в друг като сиамски близнаци – някои сгради принадлежат на единия град, много улици са общи, жителите живеят заедно. Но не се виждат взаимно. Нито виждат сградите, които топологично са пред тях, но по закон са в съседния град. Не виждат чуждите коли, не чуват звуците от съседния град… най-трудно е с миризмите. Всеки, който извърши престъпвение, нарушавайки съзнателно някое от горните правила, изчезва бързо и безследно. Над двата града бди Агенция „Престъпвения“ – мистично, тайнствено и на практика всемогъщо учреждение, което бетонира разделението между двата града.
Онагледявам: живеете на дадена улица в Бешел и по някаква причина трябва да идете да свършите нещо в съседната сграда, която обаче се намира в Ул Кома. Вие, естествено, никога не сте я виждал, но все пак знаете за нея от интернет и медиите. Отивате на границата Копола Хол, преходна зона между двата обособени града, и преминавате. В мига, в който излезете, вече не виждате Бешел, а само и единствено Ул Кома – сградите, хората, колите, звуците, миризмите. Вече сте в съвсем друг град, със съвсем друга архитектура, дух и каквото пожелаете. Връщате се – по съвсем други улици – обратно и вече можете да видите и да влезете в топологично съседната сграда на къщата, в която живеете – но която няма как да видите, защото сте в Ул Кома, разбира се.
Който разбрал – разбрал! Който не, да грабва книгата, Чайна Миевил въвежда плавно в тази шизофренична реалност и по време на четенето човек наистина сякаш започва да разбира номера на това разделение. Мозъците ни са способни практически на всичко и докато четях „Градът и градът“, непрестанно правех паралели с „Изкуството, сталкерът на ума„ на Джона Лерър, в която имаше сходни умопостройки. Същевременно в края на „Битие“ на Дейвид Брин, която довърших снощи, имаше също разработена темата за не-виждането като начин да съзреш нещо, което директно не можеш.
Самото действие се развива около убийството на младо момиче, което се е ровило в тема-табу – миналото, когато вероятно Бешел и Ул Кома са били един град. Още повече, че сред тези легенди има една – най-мощната и зловещата – за третия град Орсини, който съществува между Бешел и Ул Кома, успявайки да бъде незабележим и за жителите на двата града. Около това убийство започва сложно полицейско разследване, което ще отведе инспектор Тядор Борлу до неочаквани разкрития за откачената природа на двата града – сиамски близнаци.
Реално единственото ми недоволство от книгата е именно от акцента върху криминалното разследване – то не ми беше особено интересно на фона на абсурдното разделение между двата града, които са едно. Да, то дебне от всеки ред, от всяка дума, от всяка мисъл на героите, а разследването отвежда Борлу сред всички прослойки на двете общества, дори и тези, които – невиждайки другите – се борят за обединение на двата града.
Въпреки това, „Градът и градът“ е великолепна книга за това как виждаме света, как го пречупваме през убежденията си и фактически никога не виждаме реалността. Това е книга за отношението към Другия, който може да е до теб, да ти говори, но ти да го невиждаш и нечуваш съвсем съзнателно. Реално книгата може да бъде и пародия на някогашния разделен Берлин, но с по-сложно (и ефективно) разделяне, защото никой не би могъл да премине Стената в своя мозък, както и примерно на Йерусалим в своето свещено разделение по религиозно-фанатични причини.
И нещо важно, много важно – чудесният превод на Богдан Русев трябва да се отбележи, както и прекрасната корица на Дамян Дамянов; но и също държа да акцентирам на перфектно свършената издателска работа: в това число страхотният шрифт, адски удобен за приятно четене на роман, отстоянията, колонцифрите – всичко. „Алтера“ спечелиха изцяло моето уважение само от тази книга.
–
Още ревюта за книгата има къде ли не: при Dah Lammoth, „Книжното момиче“, „Приумици“, „Tanstaafl“ и вероятно другаде, които не съм забелязал.
