Тази година си препрочитам разни любими заглавия, но далеч не за всички пиша нови текстове – обичайно, защото всъщност ми допадат по-малко, отколкото преди години, но пък си харесвам това, което съм писал за тях на свежо първо впечатление. Тук идва изключението – „Градът и градът“ на Чайна Миевил, която преди единайсет години определено съм харесал, но не ми е допаднала криминалната част. Сега, след стотици трилъри, погълнати за броени години, бих искал да си обърна мнението – и да кажа, че тази книга е изключителна от началото до края си. И трябва да бъде четена, както и избщо всичко друго от Миевил: „Морелси“, „Посланическо градче“, сборника “Looking for Jake and Other Stories”, а се надявам скоро да ми паднат и двата тома на „Станция Пердидо“, диря не твърде усърдно първия от твърде много време вече. Няма да пиша изрично за сюжета отново – в предното ревю съм се спрял обстойно на откаченото обединено разделение между градовете – сиамски близнаци Бешел и Ум Кома, оковани във взаимно невиждане, нечуване, неосезание. По-скоро ми се иска да споделя малко неща, които ми хрумнаха при препрочитането.
Струва ми се, че обмисляйки този фантастичен сюжет с идеи по ръба на най-смелите достижения на когнитивистиката, Миевил не е и подозирал (а може и да е, човекът си е очевиден гений и книгите му го доказват безспорно), че всъщност описва вектор на посока, в която ще се развива светът в идните години. Ако се огледаме около нас – и особено ако се огледаме в социалните мрежи, то всички се намираме в Бешел или в Ум Кома, затворени в социални кръгове, в които като ехо-камери отекват идеи в синхрон със собствените ни и новини в тон с разбиранията ни. Всички обитаваме едни и същи пространства, но нито виждаме, нито чуваме (освен крайно рядко и с огромно неудоволствие, поне няма наказание за това) ответната страна, която си обитава аналогичен балон, в който обаче царуват антиподи на нашите идеи и новини. Един и същ привиден факт по сякаш квантов път се разделя на две коренно различни интерпретации и заживява собствен живот според публиката, към която бива насочван. И когато човек по случайност или от едното любопитство влезе в някоя група на „другите“, то той се чувства, сякаш е в друг град – точно както Тядор Борлу се оказва в небрано лозе, когато съвсем легално напуска своя роден град и отива в съседния, крачейки по същите улици, но невиждайки нищо от това, което досега е било неизменна част от обкръжението му.
Умовете ни са прекрасно настроени да приемат всяка информация, която подкрепя убежденията ни – и с лекота да отхвърлят всичко, което им противоречи. Всички сме затворени в градовете си, а мислим, че сме жители на света. И идеята за този трети град, който съществува някак невидим и всемогъщ и бди/дебне над Бешел и Ум Кома, не е ли това всяка една конспиративна теори, оголена до първичната и езическа вяра в някакви стихии, неподлежащи на контрол, понякога грижовни, по-често злонамерени? Всички тези наглед фантастични постановки са всъщност напълно реалистничният начин, по който живеем, по който мислим, по който оформяме убежденията си, насочваме действията или с които оправдаваме бездействията си. Тази книга е една голяма алегория на социалните мрежи и на всички нас с послушно обучени от алгоритмите мозъци, добре оформени и според еволюционните предпоставки, които са ни довели тук през милионолетията.
Затова и препоръчвам „Градът и градът“ като един добър антидот. Чайна Миевил (и Чък Паланюк, между другото) е визионер, който прозира какво се случва под измамния плащ на видимото. Пък, ако щете, я прочете и като причудлив трилър с фантастични елементи – и като такъв е забележителна книга.
