Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

Ozone.bg

   Две от най-важните книги на моята младост са “Градът и звездите” и “Песните на далечната земя” на Артър Кларк, четени по поне пет пъти всяка. След скорошната ми среща с първия том на “Рама” усетих повик от годините преди, от времената, когато си тръгвах от градската библиотека с два плика книги и седмица по-късно ги връщах настървен за още и още и още.

   Първият ми прочит на книгата след поне 10 години пауза не разочарова, очарова както някога вместо това, въпреки различния начин, по който я разбрах. Видях неща, които по-рано не съм забелязвал – това всъщност май е единствената книга, в която авторът спокойно си играе с милионите години, докосва и кръглия милиард – невъобразимият период, през който безсмъртният град Диаспар люлее последните останки от човечеството в своите обятия. За последно пред очите Хайнлайн скочи през хилядолетията по-сериозно в “Достатъчно време за любов”, но смелостта да превърнеш въртящата се секундна стрелка в отмерител на цели векове е наистина впечатляваща. Милиард години последните хора живеят зад стените на последния град, прераждат се пак и пак сред безмерни удобства и неизчерпаем набор от удоволствия. Безкрайни поредици от животи през стохилядолетия…

   Диаспар е изумителен. Съвършен в своя замисъл, той е абсолютният апотеоз на мечтите за безсмъртие. Да, в замяна човечеството отдава биологическия начин на размножаване, отказва се от мечтите, от космоса, отказва се от всичко, което ги прави хора. И все пак са такива по един уморотворен, евтанизиран мозъчно начин. Диаспар ми прилича на мечтата за християнския рай – уж съвършен, а реално безкрайно скучен и еднообразен (в рая и забавления няма). Главният компютър те обича, следователно в безкрайността трябва да си щастлив…

   Тук някъде трябва да въведа Алвин, уникалността сред еднаквостта – той е онова малко нещо от гигантския замисъл, което трябва да го измъкне от милионогодишната омая на повтаряемостта. Той живее своя пръв живот и е свободен от оковите на диаспарците. Безкрайното му любопитство го отвежда отвъд стените на града, където го чака поредната загадка, не отговор – алтернативно човешко общество, съхранило се през милионолетията в пасторална хармония.

  Сред Лис Кларк става несигурен, не се чувства комфортно. Той му е нужен като антипод, като противовес на технологично безсмъртие на Диаспар, но и самият автор не може да обясни рационално оцеляването на неголяма общност на ограничена площ през милионите години. Затова и Лис почти не получава внимание, а остава само като фон на търсенията на Алвин, които в крайна сметка ще го отведат до звездите. Преди години и за миг не се бях замислял колко изкуствен, колко не на място е този иначе толкова красив Лис. Но е факт и Кларк според мен съзнава този си проблем, но не може да го реши. Забелязах, че никъде не се говори за книги, за библиотеки, но пък от нищото се пръкват учени, които могат да поемат работата с чистия разум в края на книгата. Библиотеката и науката са обаче градски занимания и това не може да бъде подминато (вж. “От Александрия до интернет” на Иън Макнийли и Лиза Улвъртън).

   След средата на книгата Кларк затъва в приказката си и тотално изпуска юздите. Посещението до далечните и странни планети остава с неясно предназначение, не допринася с нищо за развитието на романа, нито с търсенето на Алвин и неговия лисиански приятел Хилвар. Срещата с чистия разум е нужна за разкриване на милионите години лъжи и заблуди, но тя можеше да се случи навсякъде.

  Умерено антирелигиозния тон на Кларк  силно ми допадна, очевидно ужасът на диаспарците пред Завоевателите е точно със суеверно-религиозен оттенък. Един от много силните откъси в книгата описва края на човечеството като разумна и самостойна единица, стремяща се към звездите:

   Учителя пристигнал на Земята сред хаоса на Преходните векове, когато Галактичната империя се разпадала, но връзките между звездите все още не били напълно прекъснати. Макар и роден на планета, обикаляща едно от Седемте слънца, той имал човешки произход. Още на младини бил принуден да напусне родния си свят и спомените за него го измъчвали цял живот. За изгнанието си обвинявал отмъстителни врагове, но фактите говорят, че той страдал от неизлечима болест, нападаща, изглежда, единствено Хомо сапиенс сред всички разумни същества във Вселената. Тази болест се наричала религиозна мания.
В зората на своята история човечеството родило безкрайни тълпи от пророци, ясновидци, месии и евангелисти, които внушавали на себе си и на своите последователи, че само на тях са разкрити тайните на Вселената. Религиите на някои от тях траели дълги поколения и разтърсили милиарди хора, за други забравили още преди смъртта им.
Науката крачела нагоре, систематично опровергавала космологиите на пророците, раждала непостижими за тях чудеса и в края на краищата унищожила всички тези вярвания. Ала не премахнала нито страхопочитанието, нито преклонението и смирението, което изпитват всички тези разумни същества при гледката на своята изумителна Вселена. Тя само успяла да изтощи и да отхвърли в забравата безбройните религии, всяка от които надменно претендирала да бъде единствено хранилище на истината след грешките на милионите си съперници.
Но макар и лишени от каквато и да било реална мощ, след като човечеството достигнало най-елементарно ниво на цивилизация, отделните култове продължавали да възникват век след век. Колкото и фантастични вярвания да имали, те винаги успявали да подмамят шепа привърженици. Особено силно процъфтявали в периоди на безредици и смут — нищо чудно, че тъкмо Преходните векове се ознаменували с чудовищно избухване на невежеството. Когато реалността ставала тягостна, хората търсели утешение в митовете.

    Мда, вярно е, че един от любимите ми романи си има предостатъчно кусури, но това не променя факта, че той е прекрасен и знаков за мен. По никой начин горното ми разчепкване на някои негови недостатъци не променя вдъхновяващата мощ на “Градът и звездите”, силата му да насърчи младите умове да се отърсят от всякакви окови и да търсят своята истина.

   Кларк е наистина един от Великите и това няма да се промени.

  Ревю има и в “Сивостен”.

   И едно допълнение от края на 2016 г. Имах щастието да направя тази книга в достойно издание:

80e38f7180cae978bd09ede415fd8e4a