Помните ли „Повест за Зоя и Шура“? Или „Синът на полка“? Или (попълнете коя да е от книгите за Втората световна война, които сте чели). В младостта ми тази война я откривах изключително през руска гледна точка (от кашони със стари книги на село), обичайно твърдо едностранчива, героично-патетична и обезателно възпитателна. После дойдоха други книги – демоничният шедьовър „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, объркващата сатира „Нацистът и фризьорът“ на Едгар Хилзенрат и др. Около тях – незнайно количество нехудожествени книги за войната, простиращи се от спомени, документи, през сериозни научни изследвания, та дори и до алтернативните обяснения на Виктор Суворов.
Затова и очаквах „Градът на крадците“ на Дейвид Бениоф (името е леко променено от първата му издадена у нас книга) с нетърпение, макар неговата „25-ият час“ да не ме впечатли особено. Нетърпението се оправда: тук открих гледна точка към войната, към ужасите ѝ, към изпитанията, на които подлага жертвите си, каквато не бях срещал – смесена с магията на юношеските романи, с доза от западняшко-момчешкото дирене на геройства и изпълняване на невъзможни мисии в кратки срокове… на някого тази книга може дори да се стори обидна, особено ако изпитва пиетет към героично-трагичния образ на Великата отечествена война. Но Бениоф не си поставя за цел да следва пропагандните образци, нито търси да напише поредната смазваща трагедия за едно безспорно кошмарно отвъд всички възможни ужаси време. Той взима за основа историите, които дядо му разказва (както посочва в предговора) и ни запраща в обсадения Ленинград, в който храна няма, труповете са навсякъде – а две момчета трябва да направят чудеса, за да открият дузина яйца в кратък срок – или ги очаква смърт.
Лев е син на поет, станал жертва на НКВД, който остава в обсадения град, разкъсван между патриотизъм и обичайните момчешки мечтания за приключения и геройства. Съдбата го среща с Коля, млад войник, обвинен в дезертьорство, чаровен и образован, винаги готов да спори за литература и любимите си автори – и доста успешен в отношенията си с жените. Двамата са колоритно различни, но за кратко време ги чакат толкова много преживелици, че сближаването им е неизбежно – среща с цинични военни, с канибали, издирване на митичен курник, пресичане на фронтовата линия, сблъсък с немците, с руски партизани, с демоничен офицер от айнзац групите, партия шах с цената на живот, и, разбира се, смъртта – като тя постоянно крачи по петите им и аха, да ги покоси….
Момчето продаваше нещо, което се наричаше „библиотечни бонбони“. Правеха се от откъснати корици на книги, от които се обелваше лепилото на подвързията, сваряваше се и се оформяше на пръчки, които могат да се увият в хартия. Имаше вкус на восък, но в лепилото имаше протеини, а протеините поддържаха живота, и книгите в града се стопяваха с такава скорост, с която изчезваха гълъбите.
Дейвид Бениоф пише бързо, стремително, завладяващо, човек забравя, че картината пред очите му не е от първа ръка, не е от човек, преживял тия ужаси или поне докоснал се малко до тях… може би само в едно не успя да ме убеди, и то е в постоянния глад, който героите му, както и всички околни, изпитваха. Разбира се, ако се вземе предвид какво прави с тази тема Кнут Хамсун в „Глад“, не си правя илюзии, че Бениоф ще го надмине – но някак твърде леко, почти нереално двамата му герои падаха, ставаха и продължаваха.
Нямаше как да водим половинчати бойни действия срещу тотална война. Партизаните щяха да продължават да убиват нацисти; нацистите щяха да продължават масово да избиват невинни цивилни; и в крайна сметка фашистите щяха да си дадат сметка, че няма как да спечелят войната, дори ако убиват по трийсет цивилни за всеки от своите убити войници. Аритметиката беше брутална, но бруталната аритметика винаги работеше в полза на Русия.
В книгата има тоя баланс, който сега виждам, че е липсвал в много други за войната. Ленинград е показан отвътре, скован в лед и студ, в страх и ужас, като не всички идват от бомбардировките на немците – комунистическата машина продължава да покосява несъгласните, продължава да търси и намира врага отвътре. И все пак „Градът на крадците“ е до голяма степен юношеско-приключенска книга, в която хубавото, топлото, жизненото надделява над всичко, дори напук и противно на логиката и на историята. И точно в това е удоволствието от четенето ѝ.
Искам да поздравя Деница Трифонова за корицата на книгата, за мен е най-добрата от всички, които разгледах в Goodreads.
От същия автор
От същия жанр
