„Границата“ на Робърт МакКамън ме върна с лекота назад – в дните, когато опустошавах секцията с фантастика (фентъзи тогава почти нямаше) в градската библиотека във Видин и ненаситно поглъщах всякакви приключения в Космоса, битки с извънземни, анихилиращи лъчи и всичко останало, което вълнуваше въображението ми. Тогава спокойно изчитах по книга-две дневно, а оставаше и доволно време за игри навън, как съм успявал с всичко, и до днес не знам. Една сцена например от „Песните на далечната земя“ на Артър Кларк никога няма да забравя – когато последните земни кораби напускат Слънчевата система и наблюдават края на планетите в нея и основно гибелта на Земята. Е, сходно усещане събуди в мен и началото на „Границата“, когато МакКамън директно захвърля сред апокалиптичен конфликт между извънземните раси на горгоните и мъглявите, които в една ясна сутрин просто се изсипват в небето от нищото. За броени дни опитите на земляните за съпротива са сломени (безсилието им напомня на това от филма „Денят на независимостта“), а последните оцелели се окопават в малки крепости, оставени в положение на пасивни наблюдатели, които воюват за живота си с оживелите кошмари на загиващата планета.
По класически маниер и в синхрон с мисълта (пак на Кларк), че „Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия“, авторът описва летящи машини, полуневидими пехотинци, изгарящи лазери, та дори и най-шантавото – технология, която „съживява“ ръждясващите земни машини и ги превръща в агресивни чудовища. Още щом се появиха те, застанах нащрек – помислих си: „По дяволите, МакКамън не може да е сериозен, сигурно се шегува с „Трансформърс“!“. Дали това е точно така, не знам, но ми се струва, че си е направил удоволствието да вмъкне попкултурни препратки, които се задяват с клишетата от научнофантастичните филми, които в последно време се изсипват от Холивуд – само си представете трансформиран във вилнеещо чудовище жълт училищен автобус, който атакува базата на президента на САЩ, на кого би хрумнало това? За радост МакКамън не прекалява с такива шегички, както например беше при „Червеноризци“ на Скалзи, която сатиризира сериала „Star Trek“.
Както виждате, още не съм споменал „Момчешки живот“, макар реално именно тя да е причината сега „Границата“ да е по книжарниците с логото на „Deja Book“. „Момчешки живот“ е една от най-любимите ми книги изобщо и заради нея се прекланям пред МакКамън, също както се прекланям пред Бредбъри заради „Вино от глухарчета“. Но наистина „Границата“ е нещо съвсем различно, най-малкото двете ги делят цели 24 години. Приятели, които са чели „Мое“ и „Стингър“, ще открият обаче онзи МакКамън, когото познават по-добре, на мен ми предстоят тези удоволствия. В новия си роман той се връща към епичната фантастика, в която приключението е водещо, а какво по-голямо приключение от борбата на група хора да оцелеят сред руините на планета, която до съвсем скоро си е била тяхна (няма да напиша мирна и тиха, Земята никога не е била такава)?
Действието се върти около мистериозно хлапе, което страда от амнезия, затова и взима наслуки името Итън Гейнс. Момчето се събужда насред адска битка между горгоните и мъглявите и след отчаяно бягство попада в комплекса „Пантър Ридж“, едно от последните убежища на хората, където малко по малко започва да осъзнава, че притежава непонятни сили. Тези сили са лъчът надежда за последните оцелели, които са безпомощни пред неуязвимите за човешките оръжия извънземни, но никой не е пророк в собствената си страна – Итън е приет трудно и до последно всички се страхуват и се съмняват в него, нормално (ако сте гледали сериала „Battlestar Galactica“, и там никой не беше сигурен дали под привидно човешката кожа не се крие извънземно същество). Истината за силите му се разкрива постепенно в протежение на книгата, а неговото минало се разкрива малко по малко заедно с бъдещето – Итън се трансформира радикално по протежение на книгата и единствената константа е това, че защитава хората около себе си от извънземните и другите ужаси, които ги застрашават. Отново в тон с мнението ми, че МакКамън иронизира фантастичните филми от последните години, няма как да се пропусне среща с президента на САЩ, събиране на последните боеспособни военни части и дори намесване на прословутата Зона 51, където се крият извънземни артефакти.
Всъщност повече ми допаднаха страничните линии – кратките, но много колоритни включвания от гледната точка на горгоните и мъглявите, две коренно различни раси (които ужасно ми напомняха на зергите и протосите от „Star Craft“), които се сражават от хилядолетия и краят на конфликта им не се вижда. МакКамън избира да не ни дава обяснение защо е тая мащабна тепаница, но показва колко различно гледат на конфликта. Ако мъглявите са технологично ориентирани и в общи линии рационални убийци, то горгоните са истински чудовища, които дори си създават затворени общности от хора, с които правят експерименти. Точно от такава общност тръгва и един от антагонистите в романа, религиозен проповедник, който става съюзник на извънземните в опитите им да пленят непонятния Итън и да обуздаят силите му. Разбира се, че това ми допадна, изобщо този герой е от запомящите се, защото егоизмът му е в пълен контраст с все пак запазилите някакви морални качества други оцелели.
„Граница“ за мен е минорен роман, може би бих го сравнил с началото на „Студени играчки са звездите“ на Лукяненко. Реално в книгата хората са в положение на наблюдатели – и макар да се борят, да падат, да стават, да умират геройски или страхливо, никое от техните действия не е решаващо за конфликта между извънземните раси. Разбира се, подобно крайно мнение е уязвимо – доста може да се обсъжда дали Итън Гейнс би изпълнил мисията си, ако до него не бяха точно тези хора, които заслужават закрила и чиято привързаност го убеждава, че човешката раса заслужава втори шанс. Аз лично обаче смятам, че МакКамън се е стремил да избяга от клишето един герой да обърне сам огромен конфликт, да извърши свръхчовешки подвиг като Херкулес. И все пак приключението е на ниво, а мащабните екшън сцени си заслужават четенето. Лично на мен ми липсваше още малко фон, бих искал да науча за какво воюваха извънземните, както и краят ме остави неудовлетворен, но всичко останало беше на високо ниво.
Държа да благодаря за страхотния превод на Елена Павлова, на щателната редакция на Ганка Филиповска и за унищожителните две корици, които направи Живко Петров (вляво е втората). Леко се работи с такива отдадени на книгите професионалисти.
