„Granta България 3: Революции“ дойде в много точен момент – и навярно нямаше по-добра тема, която да онагледи случващото се и на локално, и на глобално ниво. Векът е разглобен, още Шекспир го е издумал и май тези думи си остават валидни непрестанно през следващите столетия, а за слагането му в ред претенденти бол, но антагонизмът им ги поставя в непрестанна конфронтация. Третият брой на бялата лястовица „Granta България“ е най-малко литературен от досегашните, самата тема предполага по-силно наличие на нехудожествени текстове и точно те за мен придават такава стойност на изданието – едно на ръка, че са написани/преведени качествено, но и реалността е отразена чудесно в тях. Ще се спра накратко на тези, които ме впечатлиха наистина.
В началото още „Повест за двамата мъченици“ на Тахар Бен Джелун запраща далеч оттук, а историята стиска за гърлото, задавайки тон за всичко, което следва. В същата плоскост – на страници от държави-кошмари, са „В страната на мълчанието“ на Джанин ди Джовани, която показва как се прави улично изкуство под диктаторски режим и по-късно, сред „освободени“ земи, а „Американската ера, Ирак“ на Антъни Шадид е силен публицистичен текст за една друга ера, когато САЩ са били обичани в земите, където сега са омразни нашественици. Следващият подобен текст е чак в края на сборника, именуван „Кучетата на Дън“ и с автор Сантяго Ронкалиоло, и той си заслужава – а общото впечатление от тези сходни като тематика произведения е тягостно, но по оня начин, по който усещаш, че си погледнал света по различному, че си изградил една по-ясна представа за него, че си строшил поредния чифт розови очила, които невежеството нафукано обича да доси.
„Париж или Прага“ на Кундера ме остави по-скоро равнодушен, особено след скорошния ми прочит на “Слънце в зенита” на Ленка Прохазкова. „Един фашист по-малко“ на Ангел Игов е интересен откъс, който определено ме заинтригува да прочета романа, отломък от който е.
„Хартиени войници“ на Стефан Стефанов… след сериозните текстове по предишните страници тези кратки разкази в абсурдна реалност дойдоха като струя свеж въздух – и си заслужават, макар да ми грапавееха на места, но истината е, че самата тематика предполага гротеската да надделява над финия хумор, така че проблемът е в моя телевизор. „Дисиденти по неволя“ на Димитър Кенаров, близка среща от трети вид с фракинга и засегнатите от него ще се хареса на мнозина, макар че за мен бе по-скоро едностранчив текст – просто искам да знам повече по темата, а не автоматично да решавам, че едни лоши хора са готови да направят всичко за пари, защото обикновено истината е по-сложна.
„Заседнали на сухо“ на Ричард Русо е едновременно чудесно самостоятелно произведение за антитезата на американската мечта, но ако човек е чел „Емпайър Фолс“, е и откриване на корените на този чудесен социален роман. Към края вече „Третият помощник-капитан“ на Адам Джонсън запраща на другия край на света, сред противопоставянето между Северна Корея и САЩ, чудесен текст, макар и отново малко едностранчив и неприятно покровителствен.
С няколко думи – чудесен брой, малко на брой бяха текстовете, които ме оставиха равнодушен или пък изобщо не ми допаднаха. Разбира се, визирам само прозата, не се наемам да коментирам поезията. Мисля, че новото начало на „Granta България“ в „Жанет 45“ е перспективно и се надявам списанието да просъществува и да отваря прозорци към автори, които инак едва ли бих срещнал другояче.
Работата на Райчо Станев по оформлението е безукорна – за пореден път силно впечатлява, като успява да доразвива авторовите идеи.
