Жанр: Разкази, Сборник

Издателство:

Автор: Множество

Корица: Люба Халева, мека.

Година на изданието: май 2016 г.

Страници: 440

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

  На 16 май получих един от най-смислените мейли в живота ми. Негов автор беше Манол Пейков от „Жанет 45“. Формалният повод бе, че му бях писал за „Приказки от крайните квартали“ на Шон Тан, която държах да прочета и усетя преди базара на книгата. Но освен да ми я прати, той бе седнал и описал подробно и с много страст какво ще има в новата, седма поред „Granta“, това вятърно-мелнично начинание с донкихотов ореол. Знаете ли, малцина издатели го правят. Някои дори не четат книгите си, други си имат редактори и пиари, натоварени със задачата да разпространяват примамливи откъси или отзиви за новите книги. Трети пасивно очакват някой да се заинтересува, което даже понякога сработва, ако са издали наистина хубаво заглавие. Но Манол ми написа голям мейл, в който описа емоцията си, какво е вложил в списанието като личен труд и опит, какви автори и преводачи е събрал. Това бе повече от достатъчно.

   Продължавам с личното, защото това е „Гранта“ и е позволено. Намирам се в едни от най-лудите седмици в живота ми – не стига, че карам всяка сутрин в ранни зори шофьорски курс, нещо, което не очаквах да направя в тоя живот, честно, но и преживях за твърде кратко време едно издигане до небесата и тежко сгромолясване обратно. Знаете как е. В разбъркания ми дневен график покрай кормуването и мачовете вечерно време само една книга можеше да отправи предизвикателство към правилника за движение и листовките – и избрах да е именно „Granta: България“. Логичен избор – трябваше ми мозайка от текстове, която не иска продължително внимание и многочасово четене, като оная тухла „Арена на боговете“ на Мат Съдейн, която разнасях също куп време със себе си. И да, Манол бе повече от прав. Това е сборник без аналог у нас, а сплавта между художествени и нехудожествени текстове за първи път сякаш натежава към вторите. Адмирирам това.

   Накратко ще се спра на текстовете, които най-силно ме впечатлиха и заради които толкова харесах тоя седми брой на списанието за нова литература. „Градове за хората“ на Ян Гел е прекрасен увод към очевидно впечатляваща книга, предефинираща градското пространство като място за социални дейности, отдих и забавление, а не угоден на автомобилния трафик конгломерат от шосета и паркинги. Рана Дасгупта, автор на изключителния сборник „Токио: отменен“ и романа „Соло“, с най-силния текст в сборника (откъс от романа му „Капитал“) – документално-художествен разказ за Индия, сблъсъка на богаташите и обикновените хора по пътищата, повсевместната корупция и символите на просперитета, безропотно обожествявани от доскорошните (или не?) кастови крепостници. „Зеленината на дъждовния бог – тъмна като страст“ на Кевин Бари е колоритна история за малко самобитно градче, което надменно гледа към Дъблин, забавлявах се с видимия паралел между Пловдив и София. Стефан Русинов се вписва плавно в тази компания с „Хвърчащи хартийки“, вдъхновен пътепис за Китай и неговата влудяваща многолюдност. „Вътрешен град“ на Лорън Бюкс запраща в Южна Африка, в която разделението още го има и едва ли ще отмре. Изключителната Нева Мичева внася своя дял ерудиция и емоция с „Деефе“, разказ за Роберто Боланьо, но и други писатели, за градове, преводачатество, за номадство от висш книжен порядък.

   „След Майдан“ на Оливър Булоу не може да бъде вместен сред другите – боде очи. Прилича на журналистически материал от мястото на събитието или от мястото след събитието. Отскача до ловната хижа на Янукович, прилична на пещерата на Аладин, а сетне и до Крим, където с почуда протоколира един референдум, по-непонятен за нас по резултата си дори от проглушителния Брексит. Може би греша – не разказът на Дасгупта, а този е сърцето на тази „Granta“. Не знам.

   „Блок 77“ на Вержини Овенасян рядко стесянва перспективата от държава<->град до блок. Но точно в личната история има толкова чувство – самият аз след този разказ посрещнах по различен начин възпълната задъхана леля, която всеки път ме залива с водопад извинения, че ме безпокои, за да платя режийните на входа. И която несръчно придържа найлоново пликче, списък с квитанции, втори списък с дежурната тетрадка А4, разграфена с химикал по месеци, бавно пълнещи се с подписи. Не знам какво ѝ е да събира тия пари всеки месец, според разказа хич не е лесно – и съм склонен да мисля, че и в нашия, във всеки вход, е така. „Ню Йорк – интензивен курс“ не е от вперените в небостъргачите разкази (спомняте ли си Луи дьо Фюнес и тайфата полицаи как кривяха вратове?), а обратното – вторачен е в историята, в промяната, в хората зад нея, които са трансформирали този град по свой вкус. Давид Гросман и „Кайро“ е неизбежният и нужен разказ за оная плетеница в Близкия изток, която за десетилетия е наваксала за хилядолетията пропуснат конфликт. Двата следващи български разказа – на Здравка Евтимова и Мартин Колев, са чудесни сами по себе си, но не ги припознах като част от точно тая Granta, като гладни черни квадрати в синьо небе стоят според мен. Същото се отнася и до намиращия се малко по-късно в книгата „Самоубийци“ на Владо Трифонов.

  „Маорска война“ на Питър Уокър също трябва да бъде отличен изрично текст – преди седмица вирусно из социалките се разпространяваше клип от сватба на видимо евроепиден мъж с жена с маорски черти, и танца хака, който се изпълняваше от гостите на сватбата им, и включването на младоженците в него. Идилия, която Уокър разбива на пух и прах, описвайки един разгарящ се конфликт, един пореден епизод от деколониалната история, която сякаш никога няма да свърши. „Това, което ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел е смелото издателско решение в тоя сборник – не просто хомосексуален разказ, но и ситуиран в София, където един нашенец заработва за лъскави дрънкулки с тялото си. Краят е за откъснати снимки от книгата „Българи“ на Антони Георгиев и нелошия предговор на Георги Лозанов към него, следете ги успоредно и ще видите как чудесно се разгръщат картините от милата родина.

  Сами виждате – светът е събран зад тая, признавам, непонятна за мен корица. Или поне хубави късове от него, които показват колко разнообразен е – и че трябва да се пътува много.

   Поне чрез „Granta“, ако другояче е невъзможно.

Вземи с безплатна доставка.
Вземи с безплатна доставка.