Синя ключалчица
Растение в горите над Ранчи, Индия.
Веднъж в годината в средата на листата му
се отваря процеп,
през който могат да се наблюдават
звездите отвъд.
Целият живот на мъжа е подготовка за липсата на една-единствена жена…
Пристъпете тихо в света на Секулов. Оставете реалността и разума отвън. Ненужни, излишни са тук, сред тези илюзорни като всяка ефирна небесна дъга страници. Всичко, което четете, е само за вас, лично, и само вие сте го чели по този начин, единствени в историята. Страшничко е да преживееш нещо, което никой никога не е, нали? Няма да ви лъжа, от написаното може да ви заболи, може да вкара в душата ви нега по невъзможни копнежи, а може и да ви направи щастливи, спомняйки си за някоя абсурдна, невероятна, истинска любов. Не че е възможно и за миг да сте забравили, ако сте преживяли такава.
„Гравьор на сънища“ е леко приплъзваща се встрани от реалността книга – точно толкова, колкото да я покаже по красив и неочакван начин, без да изпада в абсурда. Александър Секулов е като стихия, която е сбирала хилядолетия споделени любови и безнадеждни драми, смесени в едно бляскаво и ненаситно хедонистично наслаждение от думите. Стилът в тази книга е езикът на насладата, на страстта и съвършената еманация на човешкото, докоснало се до висините на любовта – тази, която се е случила, но не се е застояла толкова, че амброзията й да се вкисне. Още повече че дори не е нужно любовта да е свещено споделена, а с жените, описани в книгата, това е и невъзможно. Те са твърде истински, за да принадлежат някому. Светът не би оцелял с повече от няколко такива на поколение.
Капитан Стенли бе преживял много бури, оцелял бе в пет корабокрушения, три от тях – поредни, но под гредите на таванската стая и в обятията на Арабела той окончателно се предаде пред мисълта, че океанът е необятен, непознаваем и напълно безразличен към опитите на мравките да го преплават върху дървени отломки. Впечатлен, а и донякъде поразен от това свое прозрение в подгизналото от любов легло, той бе решил да продаде кораба си и да остане при Арабела, което мигновено го дари с нейното пълно презрение и непобедимо безразличие.
Няма описване тази книга, нито безбройните разкази в нея. И не приемам възражението, че могат да се преброят – да, страниците могат, и главите могат, но нищо повече. Преплитащите се връзки между всичко написано, което прави четенето поред като скучен маратон върху терен за паркур, изграждат вътрешни разкази в разказите, които могат да се протягат един към друг през десетки страници и все пак да са по-здраво свързани от два съседни абзаца. „Гравьор на сънища“ е като паяжина, в която веднъж уловени, жертвите остават с пълното съзнание, че ще изгубят живота си – но на драго сърце, защото жената, която ги е оплела, преди това ще осмисли съществуването им. С цялото тържество на плътския екстаз. И после ще си отиде, за да дари другиму истината за света.
Грейс преминаваше през мъжете не като жена, а като история, която те непрекъснато разказваха. Появяваше се в живота им като неопровержимо доказателство за съществуването на Бог, както впрочем и за тяхното собствено. Както тя помнеше от мъжете отделни детайли, така и те се разпадаха на части, на пръсти, на капки и атоми, за да стигнат за жаждата на целия й свят. Щастливото й любене, правенето на любов, съвкупленията, оргазмите, самозадоволяванията, изтичанията и вливанията, слюнката и влагата й, стоновете, хълцанията, вдишванията и липсата на дишане караха мъжете да напускат родините си и да населяват подарените им пустини.
Жените по тия страници до една са Богини. До една са толкова невероятни, че ако се сберат на едно място, откровението на Йоан ще е като пикник в скучен неделен следобед. Има нещо Омирово в тези жени, но Секулов ги е свалил от Олимп и ги е населил по земята, където да превръщат мъжете в богове за кратко. Винаги за кратко, повече би било непоносимо.
Достоен срещу тях стои невъзможният герой, разказите за чиито странствания населяват основно първата част на книгата. Той е навсякъде и никъде, а обикновената хартия не може да задържи преживелиците му върху себе си. Той е всеки мъж, подчинявал света на волята си, и никой мъж, живял тихо и кротко. Но сами го последвайте, това не е един от разказите за него, моите очи бяха приковани в жените по тия страници, тези разюздани блудници на неустоимата и хармонична добродетел.
Тита спеше с мъжете, защото много обичаше да чете… знаеше, че историята на света е изписана по кожата на мъжете, и се стараеше да я чете по гърбовете им с пръсти на слепец, докато ги приемаше в себе си с всичките им нелепи опити за вечност и безсмъртие. Разстройваше се, когато прочетеното оставаше наполовина, прекъсваше нелогично или бе пълно с правописни грешки; тогава Тита затваряше очи, напрягаше въображението си, достигаше до напълно закономерния провал на връзката, виждаше цялата є бъдеща разруха, бъдещата є цялостна разруха, осъзнаваше безпричинното си присъствие в нея, изживяваше обидата от случилото се с будно съзнание и решително напускаше леглото, мъжа и стаята. Бе се опитвала да подрежда рафтовете си с книги по автори, жанрове и азбучен ред, а после всекидневно взимаше, преместваше, променяше или забравяше съвършения ред и план, който бе имала в главата си. Не правеше опити да запомня имената на мъжете, с които спеше, защото повечето от тях не бяха истории, а обикновени премеждия.
А колко още други образи и приключения има по тия страници… бижутерът, който единствен може да отлее дъх на спяща жена от сребро, човекът без белег, крачещ неуязвим през вековете; мъжът с трите ангела, татуирани на на гърба му; неумолимите чистачи на любовни истории, безмилостни и търпеливи; мъжът, отчаяно бягащ далеч от жената, която го преследва, за да се раздели с него; предсказанието за трите сребърни лъжички, върху които ще се появят три имена, съдбовни за Валпарайсо: на пират, поет и палач – Франсис, Пабло и Аугусто; същият град, в който три страховити епидемии – на поетическо вдъхновение, на неспособността за лъжа и на невъзможността да се приключи любовната игра – почти го унищожават; и града, в който стара градска легенда разказва, че присъствието на три двойки влюбени превръща останалите жители в сенки и единственото спасение е да преместят града на ново място до пълното излекуване на поне двама от заболелите; мъжът, колекциониращ стъкленици със спечелени или изгубени часове по летищата; Матео Плюшкин и Леополд Пушкин, смирени консуматори на разминаваща се любов с една невероятна жена и собственици на изумителна колекция, сред която има висок тухлен комин за падащи звезди, наргиле за димящи имена и какво ли още не…
Носеше рокля на макове и имаше тяло за Божие оправдание. Погледът му се превърна в бистър син вятър, който се завихри над дремещото пристанище, вдигна се към белите облаци, събра влага и сила, сниши се за миг над хълмовете и стремглаво се спусна, така че отнесе маковете на роклята й в шепа…
Не знам с какви думи да изкажа какви урагани събуди в мен тази книга, каква болка от ограниченията на живота и от цената, която трябва да платиш, за да ги нарушиш. Не знам с какви думи да ви я препоръчам, знаейки с това, че едновременно ще се докоснете до щастието и ще се предадете на тъгата. Изумителна от първия до последния ред, мислех, че подобна книга е една невъзможност, но ето я в ръцете ми, изумително оформена, една от най-ценните в библиотеката ми. Това е книгата, която искам да споделям с жените, които съм обичал, обичам и ще обичам по всички възможни начини в миналото, в настоящето и бъдното, и в други животи, които мечтая да съм имал и да имам. Най-вече искам да я споделям с тези любови, срещнати едва за миг. Най-вече с тях. Несбъднатите и затова съвършените.
За мен „Гравьор на сънища“ може да се сравни единствено с „Любов по време на холера“ на Маркес.
–––
С позволението на Александър Секулов във Всичколандия публикувах един от най-красивите разкази в книгата. Още ревюта за нея има в „Аз чета“ и тук.
