Нищо не може да те подготви за „Гробищни истории“, още повече ако е първата ти среща с Григорий Чхартишвили (познат повече с псевдонима си Борис Акунин). Жанрово книгата е неопределима, разпъната между художествена и нехудожествена литература, с плътното присъствие на така характерния за руските писатели черен хумор, на социална ирония, а тук-таме и откровен жанров ужас. Шест гробища и шест разказа… плюс неизброими малки истории, които описват животоприключвания, сякаш извадени от романи, а не случили се наяве. Но всички те са там, сред каменните плочи, мавзолеи, издълбани в мрамора и запазени за поколенията.
Тези гробища са мирни, тихи, отдавна запълнени, но е имало времена, когато активно са се тъпчели – когато медицината не е имала сегашните възможности и когато епидемии и войни начесто са косяли редиците на човечеството в много по-голяма степен. Имало е времена, когато държателите на тези гробища са се борели активно за останките на популярни личности, а примерите за повторни погребения в името на бизнес интереса не са едно и две. Все пак друго си е да прекараш вечността в близост до знаменитост, нали?
Борис Акунин повежда сред тихите алеи на няколко знакови гробища, пръснати по целия свят – Москва, Лондон, Париж, Йокохама, Ню Йорк и Йерусалим. С почти мистично благоговение и постоянно взиране в знаците на отвъдното, той изгражда наратив, който се намира между живота и смъртта, на тая граница, където мъртвите са още тук, но дори не забелязват присъствието на живите. Акунин непрестанно търси мистиката, търси нематериалното, взира се пак и пак, докато открие нещо, което ще му послужи, за да вдъхне усещане за реалност на отвъдсмъртието – това е нещото, което не ми допадна чак толкова. Но в описанията на чудновати истории, запаметени в надгробните камъни, няма равен – хора от различни епохи са събудени за още един танц с живота, за още едно припомняне на житейските им избори и чудновати съдби: някои от тях са прочути – политици, военни, творци… гробовете на някои са обект на преклонение, други са покрити с листака на забравата.
А след всяко гробище се е наместил и по един разказ, в който въображението на автора създава нова история около него. Тук е помешчицата Салтичиха, жестока серийна убийца, тук е Маркс, ненаситен за кръв на правилно мислещи, тук е Оскар Уайлд в разказ, достоен и за Баркър, тук е японският върколак Шигуми, тук е призрачна красавица, даряваща сладка ненавременна смърт, тук е разказ за бъдещето, достоен завършек с хепи енд. Различни като стил, особени като атмосфера, страхотни като сюжети – определено тези разкази гарантират, че искам нови срещи с Акунин.
„Гробищни истории“ е идеална за четене сред тая зима без сняг, сред безутешната оголена земя, оловно небе и кълбещи се мъгли… а когато я четеш в автобуса, пронизващ агонизиращия северозападен регион, е страховито. Начесто край прозореца прелитат изоставени гробища, порутени къщи и пусти села, наченати и отдавна зарязани строежи, навсякъде кал, боклуци и забрава, постапокалиптична картина – тази част на България сама се е превърнала в едно забравено гробище, достоен фон за тази книга. Тук Акунин би се объркал кое по-напред да опише, къде по-напред да се спре. Или би избягал, няма чар, няма мистика в тая работа, само смазващата действителност.
