Той е жилест, без тлъстини. Сигурно бяга. По-висок е от мен, с по-дълъг обхват на ръцете, изглежда издържлив, мога да го поваля в бой, но трябва да удрям бързо, за да натрупам преднина.
Това са нещата, които забелязвам. Не дали е привлекателен за възрастта си, не дали има хубава брадичка.
Последните момичета са тези, които не просто са оцелели след нападение на масов убиец, но и са успели да го убият – дали във филм, дали в реалността. В „Групова терапия за последни момичета“ Грейди Хендрикс ни въвежда в живота на едно такова, Линет, която е превърнала дома си в истинска крепост и е модифицирала поведението си така, че да сведе до абсолютен минимум риска отново да бъде на прицела на убиец. Защото ако тя е сигурна в нещо, то е, че чудовищата винаги се връщат, жадни за кръв. Единственият риск, който Линет си позволява, е регулярна среща с психолог и няколко други последни момичета, всяко от които е възприело различна стратегия за справяне с преживяното – от щедро осребряване на кошмара чрез създаване на филмов франчайз, през залитане към алкохол и наркотици, че дори до опит да бъде воден нормален живот. Линет определено се отличава сред тях със своето постоянно очакване, че злото ще се върне и пак ще ги погне – и затова не е изненадана, когато това сякаш наистина се случва.
Някой май си е поставил за цел да избие последните момичета. Разказът започва да препуска ударно през очите на Линет, която първоначално се опитва да се скрие в своята крепост, но скоро там също става много горещо. Тя се втурва в отчаяно бягство, като се опитва всячески да си намери ново сигурно място, след като всичките ѝ резервни планове се оказват компрометирани, а определено не среща и особено разбиране от другите момичета, които я мислят за луда. Хендрикс изключително майсторски ни вкарва в главата на едно момиче, което изглежда абсолютно ненормална в поведението и реакциите си, в постоянното оглеждане и преценяване на всички околни, на търсене на изходи от всяко място и виждане на заплаха във всеки мъж. Както в модерните доместик крайм трилъри, тя е типичният несигурен разказвач – няма как да знаем дали всички нейни откачени мисли и разсъждения са плод на сериозна и напълно излязла от контрол мания за преследване, или наистина психопат преследва и избива последните момичета.
Но книгата има и още един интересен пласт – изследването на феномена на филмите, изпълнени със свирепо и безцелно насилие. През образите на тези последни момичета се проследява и вдъхновението зад създаването на поредиците за масовите убийци, защо крият такова очарование за масовата публика и как се създават. От тази наглед лековата тема всъщност Хендрикс се прехвърля на много по-важната – насилието на мъже срещу жени, и търси корените на тази постоянна заплаха, с която нежният пол трябва да живее. Цялата книга е всъщност посветена точно на това насилие, като масовите убийци са абсолютната негова крайност, като сюжетът както се опира на всички познати клишета от филмите, така и търси отговори на въпросите за агресията и как може да бъде контрирана. А, и пространно се описвят всякакви фетиши и извратенящини около масовите убийци и техните фенове, които щателно събират артефакти, свързани с престъпленията.
„Групова терапия за последни момичета“ е интелигентно конструиран трилър, в който не е важно кой точно е убиецът – познах лесно какво точно се случва в общи линии, – а по-важно е търсенето на отговора на въпроса дали насилието е неизбежен феномен на човешката природа, или може да бъде укротено по някакъв начин. Линет е много добре обрисувана героиня, с противоречиво и объркано минало, което малко по малко се разкрива пред читателя редом с нейното постоянно бягство от всичко и от всички, а краят е издържан в най-добрите традиции на слашър филмите: кървав и драматичен.
От същия жанр
