Озъбена, мощна проза. Действителност в измерение, неотстъпващо и на йота от реалността. Шепа кадри от ежедневието на обикновените хора, които те сграбчват, запокитват те в чуждо тяло, дробовете ти се изпълват с опияняващ и влудяващ руски въздух, сърцето със странни, болезнени, непосилни вълнения, а умът остава в плен на въплътеното безумие. Захар Прилепин в малкото странички на “Грях” ме впримчи страховито в страниците си до степен наистина да забравя къде се намирам, да изключа за всички шумове и дразнители… хартиен телепортатор е тази книга. Тя е като онези ужасяващи кошмари, когато знаеш, че трябва на всяка цена да направиш нещо, но не можеш и тъпчеш на едно място, отчаян и объркан, желаещ да се изпариш и никога да не си съществувал… и отгръщаш страница след страница след страница с плаха надежда да оцелееш от водовъртежа от думи.
Обикновени хора с обикновения им тежък живот. Не най-благодатният материал за разкази, но Захар Прилепин го използва по начин, по който се побъркваш. Наистина ми е трудно да опиша какво събуди четенето на тези разкази, особено някои от тях. Сякаш в един момент усещах чужда пот върху себе си, дрехите ми – просмукани с цигарен дим, а в гърлото кипеше вкусът на евтина, раздираща водка. Героите му, почти винаги с неговото име или подобно, не се стремят към нищо вън от нормален живот, нямат цели за измъкване от примката на обикновеното, на масовото… но търсят себе си във всяко вдъхване, във всяка глътка и хапка.
Прилепин пише зверски силно, у нас се сещам за аналог единствено в разказите на Петър Делчев в “Балканска сюита” и “Трънски разкази”. Това е от онези писания, в които случването не винаги е в центъра на вниманието, а начинът на писане е същинският магнит за читателя. Това не е бърза литература, не е и гонене на вятъра с уподобяване на руските класици. Нещо там между тях е, но къде да се позиционира едва ли някой знае. А дори и няма смисъл.
Един от разказите… “Шест цигари и така нататък” се казва. Описва вечер в клуб през погледа на един от охранителите на заведението. Банална, злостна, агресивна тема, превърната в психологически шедьовър. През очите и мислите на бияча се оглеждат различните клиенти, някои опасни, някои безобидни, но наперени, оглеждат се различните прослойки на нощния живот, проблемите, породени от алкохола и опитите за парадиране с безсмъртие, завършащи с удари на главата в асфалта. Аз съм миролюбив човек, който има непоносимост към агресията, но в края на разказа бях друг… исках да удрям, да чупя, да избивам зъби, да вадя демони. В този разказ Прилепин просто ме облада и не ме пусна до края, не исках да свършва тази абсурдна нощ, в която героят можеше да умре всеки миг или най-малкото да бъде смазан от бой. В тези редове се криеше дух без бутилката си, криеше се зла стихия, която само чака да бъде пусната на свобода…
Преди дни Захар Прилепин ми бе изрично препоръчан от Златко Енев от “Либерален преглед”, а това е препоръка, която не мога да подмина. Дано преведат и други негови книги, нека са всичките негови книги даже. Всичките.
От същия жанр
