Ужас от мрачните глъбини на душата – Х. Ф. Лъвкрафт

     Полунощ наближава. Хелоуин е… мнозина в момента дивеят, пременени до неузнаваемост, но те пропускат – ще прочетат това ревю чак утре, по светло 🙂

   Ужасът на Хауърд Лъвкрафт не бе това, което очаквах. Но не съм разочарован. Открих ужас, който няма нищо общо с мрачното великолепие на Стокър или близките, градските ужаси на Стивън Кинг – рядко излизащи вън от обичайната гнусотия на човешката душа. Вместо това затънах в плаващите пясъци на страховито, което е скрито през почти цялото време, непознаваемо и неразбираемо, безначално и безкрайно, нелогично, безформено, неприемливо за човешкия разум.

   Великите Древни на Лъвкрафт са въплатена материя от най-тъмните дълбини на душите ни, там, където генетичното наследство на хиляди поколения е оставило калните си петна и никое рационално знание не може да ги заличи. Богове няма, но в мен и теб нещо никога не е уверено и изпитва ужас от неразбираемото всемогъщие, което може да се прояви в тъмното, на усамотени места, във всеки един миг. Лъвкрафт умее да дърпа точно тези струни, да разбълбучква точно такива глъбини, които не се сещам друг автор да е успявал да направи с такава лекота и бързина.

     Прочетох шест разказа на Лъвкрафт в ред, определен от преводача им Адриан Лазаровски: “Зовът на Ктхулу”, “Плъхове в стените”, “Нещото на прага”, “Обитателят на мрака”, “Кошмарът в Дънуич” и “Шепнещият в тъмнината”. Всички те са в стил, който не може да се каже, че е особено грабващ за съвременния читател, преситен от напрегнато, динамично и мощно действие – точно както не успя да ме впечатли и Хърбърт Уелс с “Война на световете”, но отдавам дължимото уважение на времето, в което са писани тези творби, а именно преди 80-90 години. Но там, където маската на реалността пада за миг – там Лъвкрафт е безмилостен.

   Разказите не са страшни в обичайния смисъл на думата. Те са доста различни като сюжет, но зад кулисите им се крие безлик, непознаваем ужас. Който дори и денем в рейса, когато ги четох, ме караше да изтръпвам, да забравям къде съм и да се потапям в архетипните страхове, неразделна част от мен. За страница-две Лъвкрафт постигна по-силно внушение от цели романи с претенции за хорър, а това значи много.

   Трябва да се добера до „Възкресителят“, ако ще да трябва да сляза в някоя мрачна дълбина. Искам още от Лъвкрафт.