Е, след „Червения дракон“ и „Мълчанието на агнетата“ дойде ред и на „Ханибал“, а трилогията на Томас Харис е от малкото, които според мен следват възходяща траектория – първата е силна, втората е още по-добра, но третата ми хареса най-много, най-вече заради умелото подлъгване на читателя към това да приеме гениалния канибал като протагонист – на фона на другите чудовища, които се вихрят наоколо. Не че не знаехте това, защото, за разлика от мен, сте прочели тия книги преди ен на брой години.
Определено обаче може да се каже, че тази част не притежава достатъчно самостойност, тя надгражда и завършва линии, наченати в предишните две – за пръв път Лектър е на свобода и може да се отдаде на любимото си занимание… не, не е нещо кърваво, точно обратното, той се отдава на висококултурни занимания (е, налага се да убие един човек за това, но за него това си е като изпиване на следобеден чай), а гениалният му мозък е зает да впечатлява други умни и крайно начетени глави. Главният герой от предните две книги – Джак Крофорд, е изтикан изцяло встрани, а красивото присъствие, което впечатли дори Лектър – Кларис Старлинг, попада в бюрократичната мелачка и е нарочена за публична изкупителна жертва. Което се отлага временно с внезапната бурна поява на Ханибал, който се измъква от заложен капан по изпитан маниер – проливайки кръв. Ловът за скъпоценната му кожа не е спирал, но сега се ожесточава.
И Лектър поема обратно към миналото си, за да довърши едно започнато дело – а милионерът, който влага всичките си ресурси, за да го улови и убие по крайно свинско-садистичен начин, има от какво да трепери. Но истински важното в тази книга е само едно – деликатният танц между умовете на Старлинг и Лектър, двамата врагове, които имат нужда един от друг, за да показват най-доброто – във всеки смисъл на думата – от себе си. И краят, краят, краят – така се прави, шапка долу към Харис.
И на фона на тези три книги имам още по-голямо чудене защо „Кари Мора“ е това, което е.