Започнах „Хари Потър и Орденът на феникса“ с по-големи очаквания от когато и да било – едно на ръка, че „Хари Потър и Огненият бокал“ ми допадна и го прочетох с лекота, второ – обичам дебелите книги и тия 850 страници просто си бяха предвкусвано удоволствие. Да, ама не. Четенето се проточи през цялата седмица, а вместо да будувам до нощите, както стана с предната, заспивах неумолимо след 20-30 страници, показателно само по себе. От друга страна, ме бяха предупредили, че тази книга си е тегава и че не бива да се давам, така че упорито продължих през нея – мога все пак да отчета един чудесен факт: Доби липсва, което си е преимущество и 3/4-ти.
Снощи изгледах и филма и за моя почуда се е получил добре, за разлика от епичния абсурд, който бе сътворен от предната част. Не вярвам да са имали и голям проблем със сценария – „Хари Потър и Орденът на феникса“ има толкова излишни страници, че само изрязването им е съкратило половината обем. Знам, че феновете няма никога да признаят такова нещо и ще държат на всеки ред, който Роулинг е написала, вече водих няколко спора в тази посока 🙂 Но дори си направих труда да поговоря с преводачката на книгата, която ми обясни, че писателката и нейното издателство планирали всяка следваща книга да е с 30% по-дълга от предишната, но именно с тази част са разбрали, че това не е добре за историята и последните две части са по-стегнати. Няма да се откажа да ги чета, разбира се, може би само ще отложа малко шестата, пък и още я нямам, трябва да си я набавя.
Няма да ви разтягам локуми за действието – почти цялото е концентрирано около травмирането на Хари, че никой не го разбира и че Дъмбълдор го игнорира. Иначе ми допадна, че Роулинг извади родителите му от рамката на „за мъртвите или хубаво, или нищо“ и показа баща му като типичен училищен наглец, малко като Малфой, а пък Снейп определено ми стана по-понятен и разбираем.
Иначе се замислих за нещо – още от първата книга се обяснява колко незапознати са магьосниците със света на обикновените хора – електричеството им е непонятно, уредите ги объркват, въобще пълна неосведоменост за доминиращия вид на планетата, което е доста надменно от тяхна страна, но нейсе, държат се като затворена секта, за която да се отвори очи към реалността е недопустимо. Кое е общото обаче? Коледа, разбира се. Във всяка от книгите този празник е маркер за нещо важно, за разгръщане на действието и поемане към края. Магьосниците си го празнуват точно като хората – елхата, украшенията, подаръците, – без да се отчита религиозната природа на този празник, посветен на бога на огъня Митра и после присвоен от християнството за пропагандните му цели. Религия в серията за Хари Потър, за радост, няма, огромен плюс за Роулинг в това отношение (е, двоен плюс за Филип Пулман и „Тъмните Му материи“ в това отношение), но е забавно как не може да се избяга от толкова основополагащ момент, който да се харесва на децата и да ги потапя още повече в историята.
В заключение – може да препрочета някога трета и четвърта част, но „Хари Потър и Орденът на феникса“ със сигурност завинаги отпада от сметките. Просто твърде много приказки, твърде малко случване. Краят особено ми дойде крайно незадоволителен – както и не приемам, че сериозни, обучени магьосници с боен опит и липса на каквито и да е задръжки ще се огънат пред няколко деца, самообучавали се в базисни заклинания. Просто не е сериозно.
