Да започнем 2016 г. с един голям завършек – най-сетне приключих с поредицата за Хари Потър, която наченах през юли, след като Стоян Атанасов ми подари първата и постави приятелството ни като залог, че ще я прочета. През тези месеци наваксах с куп поп-културни феномени, произлезли от книгите на Роулинг, разбрах и очарованието, и разочарованието от книгите – реално за всички без една, петатата, останах с положително мнение, но искрено казано, едва ли бих ги препрочел. Ясно е, че годинките ми са много, за да бъда изцяло под влиянието на Империус – такова, каквото тегне над безбройните фенове, с които общувах, докато четях книгите, и което броя за същинско стойностното в целия сеир. Запознах се с готини хора, с които поспорихме доста, пък ясно е, че с фен наглава се не излиза, любовта е ирационална и алогична, каквато и трябва да бъде.
„Хари Потър и Даровете на смъртта“ ми бе интересна основно с разчупването на шаблона – излизането вън от обичайния график на училището, коледната ваканция, която разполовяваше книгите, финално приключение точно към края на учебната година и прочие повтарящи се елементи. Хубаво е, че започва ударно, после забавя темпото, докато се подготви почвата за окончателната битка, в която жертвите са неизбежни; интересно беше и нахлуването в банката, и изобщо достигането до отделните предмети, съдържащи частиците от душата на Волдемор. Очернянето на Дълбълдор беше предвидим момент, Роулинг хвърля димки, но едва ли има и един фен, който да се е хванал на въдицата с оглед на усърдното очерняне на Рита Скитър в предните части. Краят беше доста неочакван от моя гледна точка – някак от нищото всички дружно и себеотрицателно до глупост решиха да застанат зад Потър и да отбраняват Хогуъртс срещу смъртожадните, но запознатата с нравите на Острова Рия Найденова ми обясни, че подобно импулсивно революционизиране е нещо дълбоко британско и няма как да го разбера – та така, не го разбирам и продължавам напред.
Ясно е, че краят е най-важен. Там едновременно ми бе и интересно, и объркващо с тия сюжетни лупинги с пръчкопритежанието, но Рия пак ме поля с леден душ, като ми обясни с назидателен тон, че още във втори том било обяснено нещо ключово, което ефективно решавало въпроса чия е тая могъща пръчка, аджеба… на което пак нямах отговор, а само изругах наум идеята, че трябва да си препрочиташ всички части при излизането на всяка следваща, за да си в крак с всички дребни детайли. Затова и харесвам Дж. Р. Р. Мартин повече – избива си героите простичко и ефективно, както е било в цялата история на човечествот, не прави чудеса от сложномагически обяснения, за да извърти действието във всички възможи посоки.
Но да не разтягам локуми, за тия книги са изписани безброй страници, една повече няма да промени нищо. В поредицата за Хари Потър намирам за най-стойностно, че пленява детските умове към магията на четенето – намирам това за нещо изключително и твърдо подкрепям книгите да бъдат коментирани в училище, след като проклетите списъци със задължителна литература бъдат изгорени, каквото е единственото нещо, което можем да направим с тях. Защото децата ще се радват да обсъждат Потър и да говорят за такъв тип интересни им книги, а не да бъдат тормозени с прашасали творби, в които немалка част от думите и смисъла на действието са им непонятни. И не, няма да ги осакатим, милите, нито ще ги спасим от патриотарщината, която така и така им наливат на сериозни дози в часовете по история – ако бъдат запалени по четенето, ще стигнат и до класиките, български и чужди. Сега обаче повечето приключват отношенията си с книгите някъде там, сред омразните списъци и без шанс да се докоснат до същината на четенето, а именно – удоволствието от потапянето в различни светове. Като този на Дж. К. Роулинг има всички достойнства, за да послужи за отправна точка в шеметно и десетилетно общуване с книгите – а като алтернатива предлагам поредицата за Скълдъгъри Плезънт на Дерек Ланди.
