Свърши се моята. „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ ми допадна наистина много и заличи смесените впечтления от първите две книги, но „Хари Потър и Огненият бокал“ вече затвърди окончателно факта, че съм затънал до шия в тая история. Доста показателно е, че тези 600 страници ги погълнах с лекота и се забавлявах през цялото време, чувствах се далеч по-съпричастен към преживелиците на героите, отколкото през трите първи книги, взети заедно. И това не се дължи ни най-малко на появата на българина (с неразбираеми съветско-богатирски нюанси) Виктор Крум, рядко безинтересен герой, чието окарикатуряване във филма само добавя отблъскващи щрихи в образа му – тук може да се плъзнем в чуденка дали Роулинг не ни показва какъв евентуално би могъл да стане Хари без тежкото наследство и трудната младост: чудесен играч на куидич, симпатична външност и нулеви социални умения. Но това си е само спекулация, разбира се.
Иначе самата книга представя неща, за които си мечтаех в първите – обтягане на отношенията между Потър и Рон, нормално с оглед на помощната роля на втория, вечната сянка и обект на системни подигравки. Превръщането в аутсайдер на Потър, реакция на системното му фаворизиране по един или друг начин сред всички останали ученици. Намесването на пресата в най-лошия ѝ образ, използването на миналото и настоящето му като сапунена опера, лъжлива, но така привлекателна за масовата публика, жадуваща пикантерии и безопасно припомняне на страшните времена отпреди 13 години. И най-важното – захвърлянето му да се оправя сам срещу Волдемор и слугите му. Беше време Роулинг да пусне своя герой на свобода, да не му праща магически спасения от нищото, да позволи на вече възмъжаващото момче да поеме живота си в ръце – и да спечели сам, или да загуби. Допадна ми начинът, по който това се случи, хареса ми внезапното вмрачняване на тона, първата сериозна жертва (с оглед на актьора, играещ ролята, гледайки филма, няма хич да се трогна, но в книгата наистина ми стана криво за Седрик, падна мърцина заради чужди интриги), разгръщането (или връщането) на Злото в поне част от някогашния му блясък.
Въобще „Хари Потър и Огненият бокал“ ми показа истинската магия, която витае около поредицата, просто затъвах с часове в книгата и не ми се отлепяше. Искрено искам да благодаря за подаръка на Баба Алкохол, беше права, че с този том нещата ще се променят генерално – а в момента мятам уж случайни погледи към синята тухла с надпис „Хари Потър и Орденът на феникса“ и водя вътрешен спор със себе си дали е основателно решението поне 2-3 седмици да не я захващам 🙂
