Е, дочаках – и благодаря на Рия Найденова, че ми подари точно тази ключова трета част. Както феновете обещават – преживей първите два тома и нещата ще си дойдат на мястото. „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ определено има повече достойнства от първите два тома, а Роулинг успява да раздвижи нещата с въвеждане на пътуване във времето, промяна на гледната точка и разкриване на повече информация за миналото.
Чини ми се обаче, че истински интересната история е онази, случила се преди години. Тогава, когато Волдемор се е възправил срещу всички, когато е корумпирал умове и души, привличал е помощници – доброволни или чрез заплахи, – когато е поставил на изпитание цялата стройна йерархия на магьосническото общество. Трите начални книги на поредицата всъщност показват три деца, които си нямат и понятие какво се случва, получават откъслечна, непълна и често погрешна информация, лутат се в опити да научат нещо повече, забъркват се в проблеми, от които се измъкват често по линия я на късмета, я на сили, които са отвъд собствените им възможности (примерно тая майчина любов, която предпазва Потър като броня, без той да има участие или заслуга за нея). Или примерно основната и най-важната сцена в третата част – след влизането под корените на дървото, когато разни герои (Лупин, Сириус, Снейп и знаете още кой) си подхвърлят реплики, спорят, борят се, припомнят си стари дрязги, а накрая и се посбиват – тук Потър и останалите имат роля само на наблюдатели, пасивни и очакващи да научат какво, по дяволите, се случва, и кой кого кога е измамил и предал. Да, малко по-късно Дъмбълдор ги изпраща на мисия, но замислете се колко опасна е тя и с каква лекота и откровено безхаберие го прави той… тук може да бъдат вкарани всякакви приказки как им вярва, как е убеден, че ще се справят, но при реещите се наоколо диментори това си е смъртоносна задача отвсякъде. Обичайната примка във времето също внася объркване – той го направи, защото знае, че го е направил вече (нарочно не издавам какво, все някой не ще да е чел)… звучи си безсмислено и си е такова. Но пък въпреки тези пробойни, историята е вече интересна, има развитие в героите, допадна ми продължителното скарване между Рон и Хърмаяни, както и факта, че Потър е показан като човек със слабости, които другите не притежават. И му се налага да преглътне и поражение на куидич (непонятно ми е защо приемат играта тоооолкова сериозно), и това да бъде обект на присмех.
Разбира се, тези неща са дъвкани вече твърде много години и не откривам топлата вода, споделям личните си наблюдения. Хубавото на тази трета част е, че е доста по-интересна от първите две и подготвя почвата за следващите, където всички ми обещават същинско мрачно забавление. И като казах мрачно – приятно изненадан съм от третия филм, определено смяната на режисьора на първите два е добра идея. Онези ги изгледах на по 5-6 части, толкова скучни бяха, но този имаше много добавени елементи на заден план, които задържаха вниманието, а леките плъзвания встрани от книгата бяха чудесно навързани с основното действие.
Тия дни продължавам с „Хари Потър и Огненият бокал“, подарък от Баба Алкохол, гарниран с бири и приятно прекарване, пък да видим.
