Далеч не пиша ревюта на всички книги на „Изток-Запад“, които чета (разбирай и коригирам, редактирам и прочие), иначе щяха да бъдат твърде доминиращи – още повече и че част от тях просто не съвпадат с моята визия за блога и затова лесно ги подминавам. Предният роман на Гийом Мюсо – „Защото те обичам“ – също няма ревю тук, ако и да го бях чел – просто бе твърде „за жени“, положение, при което си знам, че няма как да харесам, а да критикувам е излишно – просто не е за мен, остава си част от работния процес и толкоз. „Хартиеното момиче“ го очакваше сходна съдба, почти бях сигурен в това… и сгреших. Да, това си е пак роман, насочен към дамската аудитория, но в него имаше твърде много любов към книгите и четенето, за да не ме докосне – а и сред страниците оживява цяла-целеничка красива книжна героиня, която изпада от едно незавършено изречение в дефектен тираж… ииии вниманието ми бе грабнато 😉
Положението е следното – на пръв поглед имаме мъжкия вариант на Стефани Майър като главен герой – Том Бойд е автор на мегауспешната „Трилогия за ангелите“, от която са излезли само първите две части. Завършекът трябва да бъде грандиозен (каквато трябва да бъде четвъртата част на барселонската сага на Сафон, ама-ха!), но… Бойд вече не пише, той е затънал в депресия, наркотици и антидепресанти. Причината – обичайната – прекрасната пианистка Орор, с която е имал страстна връзка, го е изоставила и той вече не вижда смисъл да живее. Двамата му близки приятели – неговият агент Майло, който пътем го е разорил със злощастни инвестиции в пирамидата на Мадоф, и полицайката Керъл, са безсилни. Тримата произлизат от един от неприятните бедняшки квартали на Бостън и в миналото им се крият доста тайни, които всъщност са в основата на книгата, а сред тях е и защо Бойд пише фантасмагории – има основателно оправдание, поне за мен.
Нещата се преобръщат с един злощастен 100 000-ен луксозен тираж на втората част на трилогията, който е с наполовина празни страници. Насред изречението
– Умолявам те! – извика тя, падайки
книгата прекъсва, а от едно копие, донесено в къщата на Бойд, изпада красивата му героиня Били. Да, хартиеното момиче е съвсем истинско и въпреки неверието на Бойд това се доказва отново и отново. След доста сложни препирни двамата сключват договор – тя ще му помогне да си върне Орор, а той ще напише третия том и ще я върне в света на книгата, но с по-добра от досегашната й доста неприятна съдба. Нещата се усложняват, когато 99 999 от дефектните екземпляри са унищожени и Били е на ръба на смъртта – само последното копие я държи в този свят, а самото то започва самостоятелна одисея през куп читателски ръце, която дори ми бе по-интересна от основната сюжетна линия.
Точно това всъщност ме спечели, не любовните терзания на героите, които са в обичайните прекомерни количества, насочени към сърцетрепетите на нежния пол (нищо лично :)). Последният оцелял екземпляр преминава по стечение на странни обстоятелства от ръка в ръка, а всеки от читателите му използва по различен начин празните страници, оставяйки следи от живота си. По този начин книгата става нещо много повече, нещо уникално и красиво, сбиращо в себе си допълващи се съдби. И точно тази книга е призвана да спаси хартиеното момиче от смъртта, но за тази цел ще обиколи целия свят и ще събере мощта на много животи…