До преди ден Харуки Мураками бе напълно непознат писател за мен. Чувах често хвалебствия и в крайна сметка в ръцете ми попадна книгата “Танцувай, танцувай, танцувай”, която започнах с очакване за нещо хубаво.
В центъра на разказа е журналист на свободна практика, който не може да намери смисъл на живота си. Занимава се с писане на халтурни статии за качествата на ресторанти, или както сам сполучливо се изразява – “изриване на културния сняг” – кофти работа, но все някой трябва да я върши. Той живее в една реалистична и мрачна Япония – забравила традициите си, променила се по западен образец – място, където всичко се записва към “разходите”. В тези “разходи”, които се приспадат преди плащането на данъците, влиза всичко – скъпата кола, дрехи, храна, влиза родителската любов, влиза секса. Всичко се харчи целенасочено и бързо, за да се приспадне от “разходите”.
Журналистът има усещането, че жена от миналото му го вика към стар хотел, в който двамата са имали странни изживявания (честно, става ми вече досадно от тези хотели, в които се случват мистерии). Но на мястото на стария хотел е издигнат нов – свръхмодерен, лъскав и бездушен, но запазил старото си име. Все пак някъде в него още съществува част от някогашната сграда, и героят я намира.
Оттук започва неговото търсене на смисъла на всичко – в него се вкючват красива рецепционистка, тринадесетгодишно момиче, дъщеря на знаменитости, кинозвезда, скъпи проститутки ( някои от тях умират) и други странни образи. Журналистът се лута сред загадки, прелита от една крайност в друга, или пък се отдава на мислене, гарнирано с алкохол. Краят на книгата дава отговори на някои неща, на други не, но в крайна сметка сякаш повечето от парчетата на пъзела се наместват задоволително.
Наистина не мога да реша хареса ли ми или не книгата. Със сигурност ме дразнят късите изречения, които спъват мисълта. Не ми допадна и безкрайното описване на всяко действие на героя, дори и най-незначителното, както и музикалния фон около него.
За сметка на това не може да се отрече изградения реалистичен свят – героите определено са пълнокръвни, под тежестта на миналото си, променят се в течение на книгата. Те поемат отговорност за постъпките си, без да се оправдават с обстоятелствата. Дори когато говорим за убийство.
Колегата Преслав Ганев е по-запознат с Харуки Мураками – задължително вижте какво е написал той за „Преследване на дива овца” и „Танцувай, танцувай, танцувай”.
