Хаштаг отваря вратата към миналото

   “И никога не я откриха” силно ме впечатли – полякът Ремигиуш Мруз се вихреше в сложен и пълен с изненадващи обрати сюжет в най-добрите традиции на трилъровия жанр, гарниран със силно социално послание, а това автоматично повиши и очакванията ми към неговия втори издаден у нас роман: „Хаштаг“.

   Отново иде реч за изчезнали хора, но този път на фокус е стигмата върху наднорменото тегло – главната героиня Теса цял живот се е борила с килограмите, а комплексите от външния ѝ  вид са направлявали твърде често действията ѝ в миналото, включително в желанието ѝ да отнеме живота си. В настоящето тя е омъжена за някогашен свой състудент, но има сериозни проблеми с излизанията от дома си и с всякакви социални контакти. До момента, в който получава неочаквана пратка, съдържаща странен предмет и надпис с хаштаг. Точно той отключва вратата към миналото – от отдавна затихнали профили на изчезнали хора се появяват съобщения, които имат пряко отношение към нейното минало. Там, където Теса е била луда по свой преподавател, там, където той също ѝ е обърнал внимание по една или друга причина, там, където нещата постепенно жестоко са се объркали. И откъдето сега излизат нови опасности, които ще застрашат и нея, и брака ѝ, докато тя се обръща към единствения човек, на когото мисли, че може да се довери – точно този, когото е изхвърлила от живота си, за да оцелее.

   „Хаштаг“ тече в две линии, в миналото и настоящето, но те не се припокриват – макар да ги следим успоредно, няма как от едното да изходи другото, не и без сериозно огъване на реалността. Мруз подсказва, че не можем да вярваме на разказвачката, не можем да вярваме на спомените, нито на измамната реалност на социалните мрежи. Пътем добавя и лек философски пласт, гарниран с икономическа теория и социална критика, както знаех, че умее, и в крайна сметка развръзката се появи относително неочаквано. Но за мен лично този роман е по-слаб от „И никога не я откриха“, по-лековат и някак прибързан, недоизпипан ми се стори в своето протежение. Някак ми се струваше, че от идеята му можеше да се извлече повече – както прави Дмитрий Глуховски в „Текст“ например, друг роман, в който технологията „възкресява“ хора.