Корица: Дамян Дамянов, мека, твърда.

Година на изданието: август 2017 г.

Страници: 704

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Аз желая да се пренеса там, на някакъв друг бряг, в друго време.
Искам да ме отведете там, където думи като цвете, любов, дете все още имат значение.

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

   Потопих се в „Хавра“ два пъти… и не съвсем. Преди седем-осем месеца четох почти готовия ръкопис, в който още имаше скоби с бележки на самия Захари – уточняваше някакви неща за себе си и за редактора. Тогава по-скоро прелетях над него на четеца (затова и почти спрях да чета книги в електронен вид, изнизват се бързо и не ги усещам), като си записвах неща, които не ми звучат добре, за да се поправят при редакцията. Последва усилена работа по текста, която не следях изобщо, потънал в моите си книги. И когато „Хавра“ най-сетне пое за печат (което предизвика всенародни тържества в редакцията), Захари ме предупреди, че изцяло е пренаписал края, а и в останалите части е свършена много работа… ясно бе, че ще трябва да я чета отново, което си бе и моето намерение, просто защото на хартия е различно. И беше различно.

   „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“ – това са думи на Джон Макгеан, героя от историческата линия. Но също така може да бъде реплика на Никола, героя от съвременната. И двамата поемат на борба с вятърните мелници – и ако оня от миналото еднозначно я печели, макар искрата му да угасва твърде рано, то този в наши дни трябва да се пребори първо със себе си и с живота в неудачи. На няколко поредни кръстопътя той трябва да избере не утъпкания, удобния, безопасния и дори отвеждащия към светло и славно бъдеще път, а трънливата, мрачна, опасна пътека, отвеждаща към почти сигурна безславна, анонимна и някак безсмислена отвъд простата патетика смърт. Кой би избрал нея, при това не веднъж, което все пак би могло да се обясни с импулсивна и отчаяна смелост, тази привилегия на лудаците? Кой би я избрал пак и пак, и пак, със самоубийствено упорство и непоколебимо твърдоглавие?

   Карабашлиев го интересуват точно тези герои, които са готови на всичко на свободата си, не е случайно, че точно „Свобода“ беше работното заглавие на романа, преди да се промени в тая дращеща дума „хавра“, която много по-прямо описва реалността, в която Никола попада и която тръгва да преоре, дирейки съкровището – оня пословичен бунтовен български дух, който сякаш е ако не изчезнал, то заспал навеки. Претендирам да познавам добре автора и думата, която за мен го характеризира най-добре, е „доблестен“. Такива са и основните му герои, такъв е и романът му. Захари се гмурва в дълбокото, за да опише своята болка от ситуацията, в която се е завърнал в България, и това, което е минало през очите му в годините след това.

   Две лица на България се оглеждат в тия страници, разделени от злощастния XX век, в който твърде малко добри неща са се случили в родината ни. И ако историческата сюжетна линия е написана поетично, с красивия език, познат от „18% сиво“ и чудесните разкази в „Кратка история на самолета“ (тези в „Симетрия“ не ми допаднаха чак толкова), то съвременната е по-пряма и обрана откъм изразни средства, тя самата е литературна хавра, в която случването е по-важно от стиловите похвати – макар че и тук има красиви моменти като онзи цитат в началото, който единствен реших да извадя от мястото му. Никола, героят от настоящето, е попаднал в грубовата реалност, в която смъртта на баща му се оказва убийство, а не инцидент, а една наследствена земя – именно хаврата, която озаглави книгата – се оказва по-ценна от злато. Около нея се завърта всичко – и семейната обич, и спомените, и животът, и смъртта. Тази хавра може да спаси един мъж, да го извади от „дъното на пъкъла“, да му даде нов старт, нов живот. Или да избере да я използва, за да въздаде възмездие, тази вечна тема на литературата.

   Захари Карабашлиев е написал нещо като личен манифест за разбуждане на съвести. От една страна, той описва историята на смел до глупост чужденец, който в лудешкото си, целенасочено и неуморно дирене на истината допринася повече за България от повечето българи, живяли някога. От друга, повежда един счупен, изгубен българин по неговите следи, като с всяка страница на ръкописа, който чете на една възрастна жена, взела-дала с живота, той се изправя по малко, еволюира от примирен и преклонен индивид във все по-смел и непреклонен човек. Приказка, ще кажете. Такава си е. Точно от приказки имаме нужда, защото реализмът, пълният реализъм, отрежда добрите винаги да губят.

  „Хавра“ е сплав от два романа. Един любовно-исторически, който почива на реални документи и събития. И един съвременен, който е по-измислен в детайлите, но прям и недвусмислен в общата картина. И макар да негодувах за края, който Захари е избрал, разбирам неговия избор. И без да искам позволението му, ще цитирам какво ми написа по този въпрос: „Истината е, че не исках да затварям и тази страница, защото тя не е затворена.“ Защото също като своя герой от миналото той вярва, че нещо може да промени привидно непоклатимата система и наложения хомот.

    И кой знае, може да е прав.