А Стария, когото Касим гледаше като бог, живееше като всеки сараевски пенсионер по време на войната, дори по-зле – като всеки сараевски сърбин, неуспял да избяга от града. Олекнал с двайсет кила и с наполовина по-малко зъби, побелял и унизен, какъвто навярно и трябва да бъде един генерал от вражеска армия.
Безброй истории извират от времето разделно на Югославия – наскоро писах за „Джорджич се връща“ на Горан Войнович, а сега с погрешно очакване се впуснах в тъмната изповед „Херкулес“ на Миленко Йергович. Погрешно, защото очаквах сатира с поглед към бъдещето, но получих наситена драма, в която бягството и оставането в крайна сметка се оказват с един знак, знак за изваждане, знак за деление, знак за изтриване, което си изберете. А две привидно безкрайно далечни една от друга истории се сблъскват като частици в адронния колайдер, от който се разхвърчават най-елементарните частици на балканщината – агресията, кръвожадния национализъм, жестокостта.
Едната история отвежда с надежда извън бившата Югославия. Едно семейство получава възможност да излезе от омагьосания кръг на насилието и да отнесе своите травми не толкова, но все пак достатъчно далеч – във Виена. Там, където решават да се опитат да прережат корена на злото и да не кажат на децата си нито думичка на сръбско-хърватски, защото „Този език, на който и днес сънувам, и на който мисля, когато ме притисне нещо тежко и сериозно, и едва след това превеждам мислите си на немски, езикът, на който почти нищо не ме боли, този език е зареден пистолет, постоянно опрян в слепоочието. Ако не мога да изместя това дуло от моята и Боркината глава, поне да е далеч от децата ми.“ Те поемат своя кръст смело, опитват се да изградят за себе си и децата си един охолен, уреден живот, в който да забравят какво са преживели по време на войните и да забравят, че „преди всичко друго обаче страхът от Югославия е страх от сърбите“. И се примиряват с неизбежното: „Те двамата са австрийци, а ние сме онова, което вече не сме.“ И още:
Сместа от наша кръв и плът завинаги изчезна някъде и се пръкнаха две малки, безкрайно отговорни и доста студени австрийчета… Ние се превърнахме в двама безпомощни, некултивирани и неприспособими възрастни, планинци, слезли във Виена от някакви свои Хималаи, които не само че не знаят и не разбират нищо, ама и възприятията им пречат да живеят тук и да проумеят този живот.
И за дълго време ще успеят да избягат от онази Югославия, която вече не съществува, но ще ги притегля все така като невидима черна дупка, защото е вътре в самите тях. И в крайна сметка ще се подчинят на този зов за завръщане, при това с червен ягуар.
А от другата страна на везната е един балканец в пълния смисъл на думата – Анто Гавран, който на младини от чиста глупост драсва един забранен надпис и в резултат е изпратен в изправителен дом, където го изправят до такава степен, че се превръща в зомбиран патриотар, който е готов на всичко за родината си: „Да ми бяха казали тогава, трябва да ги изколим, трябва да тръгнем по Нови Загреб и да проверяваме от врата на врата фамилните имена, тоя е за колене, тоя е наш, тоя е за колене, тоя е наш, аз, боже мили, щях да коля и отлично щях да зная защо го правя…“. Йергович ни повежда из неговата помътнена и толкова страшна мисъл, в която се нижат бисери като този: „…всяко кралство и царство, колкото голямо и могъщо да е било, е изчезвало, ако се е изправяло против хърватите… Китай и Япония никога не са били против хърватите, затова ги има и днес!“, но и неочаквани проникновения като това:
Човек не помни защо е тръгнал на война, щото постоянно изникват нови причини и избутват старите.
Та този образ се издига до високи позиции в армията и бива изпратен в Босна да защитава до последна капка кръв всичко хърватско. А Херкулес от името на книгата, това е неговият син, който той кръщава на свой загинал от заблуден куршум подчинен. Херкулес обаче се оказва със забавено развитие, за което Анте обвинява хърватските институции, убеден е, че детето му е щяло да порасне нормално и силно като самия него, ако не са били техните объркани диагнози.
Миленко Йергович е запратил едни към други именно онова повиенчено семейство, което се престрашава да се върне в Югославия, и този огорчен и озлобен бивш военен, който живее в спомените за славното си минало и в мъката от състоянието на сина си. И от сблъсъка на тези коренни противоположности, примесен с взривоопасен футболен мач и една злощастна епидемия от коремен тиф в хърватски курорт, за която са обвинени ислямски терористи, се разпалват въглените, които дълго са тлели някъде под пепелта. Защото, както пише обезоръжаващо авторът, „Страшен и винаги поучителен е навикът към фашизъм“, а в последвалите погроми „Живи мъже, жени и деца валят над Загреб насред късното лято и магически се обръщат в мъртви.“ И часовникът сякаш се е върнал с лекота десетилетия назад.
„Херкулес“ е лъкатушеща лабиринтово като времето си книга, в която движението между миналото, настоящето и бъдещето само демонстрира колко лесно те преливат едно в друго, и ако някъде сред тях като куриоз и провокация се пръква една банда с име на чудовищен канибал, то в друго време, а сякаш същото, жаждата за човешка кръв отново се развихря и само насилието може да я утоли. Наистина безброй са сюжетите от разпада на Югославия и всичко, което следва до наши дни, когато напрежението все така си къкри и едва ли има съмнение, че в един момент отново ще избухне. А има ли нещо по-оплетено от тоя котел от противоречия, с който книгата започва – със сръбските жители на Сараево, които преживяват ужаса на обсадата, наложена от собствените им сънародници. И пак в главата ми зазвучава „Sarajevo, Sarajevo“ на Неда Украден…
От същия жанр
