Един мъдър приятел, много видял, ми каза да не вярвам на нито един роман, който описва Япония от европейска гледна точка. Неразбираема е, каза ми той, и никога няма да можем да я разберем наистина, дори и в наши дни, нежели преди няколко века. Аз не знам дали „Хилядите есени на Якоб де Зут“ на Дейвид Мичъл е правдива. Но знам, че е прекрасна.
Това не е исторически роман. Не е и любовен. Най-малкото е приключенски. Това е още една особена сплав от автора на „Облакът атлас“, в която са смесени няколко истории, които в случая обаче се развиват в едно и също време. Но истината е, че това няма значение – едната линия тече близо като разстояние, но се намира в толкова различен свят, че може да е на друга планета. От една страна, имаме корумпираната западна цивилизация в цялата й дребнава прелест, а от другата – жестокото суеверие на капсулираните в себе си японци. И няма мерило кое е по-добро и кое е по-лошо – реалността няма оценъчна стойност. Тя просто е такава, каквато е. И запокитен сред тази реалност, читателят трябва да я приеме такава – и Мичъл съумява да изгради с думи една необозрима вселена на този сблъсък, съсредоточен в една малка точка от световната карта.
Япония в края на XVIII век, но наистина в края – 1799 г. Холандската фактория в пристанището на Нагасаки е единственият прозорец, през който Страната на хилядите есени позволява да се наднича към нея. Оковани в безброй правила и забрани, холандците добре разбират, че японците са енигма, която не може да бъде разбрана, но това не им пречи да се отдават на всяка възможност за лично облагодетелстване, форма и на отмъщение, че са запратени в тази дупка на края на света, далеч от всичко и всички. Якоб де Зут пристига в Деджима – малкото островче, където се намира холандската колония – със нелеката задача да оправи финансовия батак. Той бързо се потапя в тихата лудост около него, спечелва си малко приятели и повечко врагове, а самите японци го привличат неудържимо със своята чудатост. Скоро, 
твърде скоро идва и любовта – красивата, дори и с наполовина обезобразено лице г-ца Айбагава, мечтаеща да бъде лекар и да прилага знанията на западняците, за да спасява животи. Любовта на де Зут към нея е мълниеносна, неспасяема и вечна. Каквото и да има да се случва натам – това е роман за любовта между мъж и жена, които времето осъжда никога да не се докоснат с нежност.
Както и в „Облакът атлас“, така и тук Мичъл избира да има паралелни линии – в едната Якоб де Зут и неговата сложна битка със съвестта му, които са поставяни на постоянно изпитание сред неговите сънародници, които всячески се стремят да се обогатяват; в другата – борбата на младата японка с нейния свят, който я осъжда на жестока участ в мрачен и жесток манастир с чудовищни ритуали, отиващи далеч отвъд въобразимото. С тази история Мичъл избягва клишето и описва японската нация по различен, вътрешен начин, далеч от шаблона на самурайската доблест и сложните чаени ритуали; чрез нея далечният народ става близък, макар и по най-страшния начин – чрез мрачно описание на крайностите, до които може да стигне човек, за да избяга от смъртта. А пред нея и западнякът, и японецът са едни и същи малодушни зверове, готови на всичко, за да я избегнат. Всичко.
А накрая в пристанището дохожда и британска бойна фрегата, която да развърже заплелия се възел – докато Якоб де Зут и околните са съсредоточили живота си на една педя земя, светът се е променил неудържимо – ниският Наполеон се е извисил, Холандия вече не е морска сила, а империята, над която слънцето никога не залязва, предстои да бъде изградена. Тук лъсват истинските характери и воля.
Дейвид Мичъл изгражда своя свят бавно и наслада, с внимание към дребните детайли, към обстановката, към случайно подхвърлените думи. Неговият стил е реализмът – дори и за миг не си позволява да поставя на кантар задняците и японците. Всеки от героите е описан детайлно, с всичките му тъмни и светли страни, с всичко, което го прави дишащ човек, който живее в момента и решенията му се влияят от всичко около му, от миналото и очакванията за бъдещето. Якоб де Зут е нужният глупак в блатото на алчността. Той е и нужният глупак, който да възжелае невъзможното – жена от другия свят.
Прочитайки написаното, не ми харесва. Не мога да напиша правдиво ревю за този роман. Дано някой друг успее, но се съмнявам. Той е една цялост – като дръпнеш да покажеш нещо, след него тръгва и всичко останало, неотделимо и неразплетимо.
Препоръчвам силно този прекрасен роман, както и предишния издаден на български – „Облакът атлас“. Но май „Хилядите есени на Якоб де Зут“ повече.
