Чувствам се длъжен да започна книжната седмица с това страхотно ревю от Павел Петков. Книгата ми се струва безкрайно интересна, особено след като съм чел и “Империя на ужаса” от Пиер Ригуло и Канг Чхол, която Павел споменава:
„Северна Корея е основана една година след излизането на “1984” на Оруел. Възможно ли е някой да е дал корейски превод на Ким Ир Сен и да му е казал: ‘Смяташ ли, че можем да приложим ей това на практика?’, а той да е отвърнал: ‘Не знам, ама дай да пробваме!’” К. Хичънс
В „Химн на смъртта” Барбара Демик прави портрет на една от най-известните диктатури в света, като проследява съдбите на няколко души – от ранните им години до момента, в който успяват да избягат в Южна Корея. Книгата е умело написана, а авторката очевидно е положила доста усилия да издири бегълци, да се сприятели с тях и да ги предразположи да разкажат историите си, някои от които поразяват със своята трогателност. За разлика от „Империя на ужаса” на Канг Чхол Хуан, където става дума най-вече за севернокорейските трудови лагери и повестованието се води от първо лице, в „Химн на смъртта” Демик събира гледните точки на няколко души и поставя акцента върху всекидневния живот на населението. Не е лесно да се определи доколко е вярна картината, която Демик рисува с помощта на своите събеседници (в Северна Корея не се влиза лесно на проверка), но написаното със сигурност оставя следа в съзнанието.
Тези, които са чели Шаламов, Гинзбург, Солженицин или Станилов и са запознати с ужасите, които вървят в комплект с подобни режими, ще имат усещането, че са в познати води. От книгата обаче става ясно, че страданието в тази държава е доведено до гротескна крайност. Авторката успява да покаже – чрез понякога преплитащите се истории на героите – колко успешно режимът е лишил поданиците си от почти всичко човешко и ги е превърнал в агонизиращи от глад същества, вперили стъклени погледи във „Великия ръководител“ Ким Ир Сен и на „Любимия ръководител“ Ким Чен Ир.
Книгата съдържа достапъчно цифри и статистики, за да не звучи като някаква кошмарна измислица, но не прекалява с тях и обръща внимание най-вече на човешките съдби. Особено впечатляващи са страниците, където се описва големият глад от 90-те години, резултат от разпадането на Съветския съюз. Ето какво според Демик представлява Северна Корея от това време: улиците са осеяни с гаснещи човешки същества, в детските градини децата едно по едно умират от глад пред погледите на учителките, в болниците няма нито електричество, нито лекарства… и всички са длъжни през цялото време да се радват, да ликуват и да пеят възхвали.
Когато Ми-ран отишла за пръв път в детската градина, й направило впечатление колко дребни изглеждат учениците й. Сега й се струвало, че те се смаляват, сякаш времето се връща назад като филмова лента, пусната на обратно… Големите им глави увисвали върху мършавите вратлета. Коремчетата на някои от тях започнали да се издуват. Спомнила си, че била виждала снимки на жертви на глад в Сомалия с надути кореми…
Последователността винаги била една и съща: първо семейството спирало да праща задължителния наръч дърва; след това изчезвал пакетът с обяда; после детето спирало да взема участие в час и спяло през междучасията; накрая, без никакво обяснение, то спирало да идва. За три години броят на записаните в детската градина спаднал от педтесет на петнадесет.
Какво се е случило с тези деца? Ми-ран не искала да задълбочава, защото се страхувала от отговора, който щяла да получи.
Последната част на книгата е особено интересна – тя разказва за бягствата на всеки един от главните участници в повествованието: вътрешните терзания, раздялата с родители и деца, самообвиненията, непрестанната опасност от залавяне, пресичането на китайската граница, пътуването до Южна Корея. Читателят получава истинско усещане за приключение и смъртни опасности.
Не на последно място, Демик отделя внимание и на любовта. Лайтмотивът на повествованието е обречената обич между двама младежи – Ми-ран и Джун Санг, които в продължение на десет години поддържат тайна връзка чрез писма, редки срещи непрекъснати мисли един за друг. През цялото време трае усещането, че тази любовна история ще завърши тъжно, а над самотните фигури на двамата влюбени витае трагична обреченост.
Преводът е отличен, а книгата се чете на един дъх.
От същия жанр
