Има фантастични творби, пред които човек се чувства малък и смирен. Които сбират в себе си толкова много неща, че световете в тях стават по-реални от този навън. И веднъж потопен в тях, те заживяват завинаги в теб. И ги виждаш както наяве, така и насън.
“Фондацията” на Азимов, другият шедьовър на Симънс – “Илион” и “Олимп”, “Пътеводител…”-ят на Адамс, “Странник в странна страна”… “Дюн” на Хърбърт, “Рама” и “Одисеите” на Кларк, “Марсиански хроники” на Бредбъри… Списъкът може да отнеме много, много страници.
Вселената “Хиперион” застава редом с тези величествени творби,дори бих се осмелил да я поставя сред трите най-велики според мен. Два епоса, разделени в четири произведения – “Хиперион”, “Падането на Хиперион”, “Ендимион”, “Триумфът на Ендимион”, всяко от които нерушимо свързано с другите и все пак представящи различни, толкова уникални гледни точки към една мащабна картина. Както и при “Фондацията”, не открих в нета цялостно пространно представяне на събитията в книгите (изключвам донякъде тази статия), затова ще поправя този пропуск с надеждата да спечеля нови фенове за великата сага.
Хиперион е името на планета, на която се намират загадъчните Гробници на времето – масивни артефакти, които се движат във времето от бъдещето към миналото. Привидно празни, те крият не една и две загадки, които ще решават съдбата на настоящето, с каквато цел и са пратени назад. Около Гробниците властва Ужасът – митичното чудовище Шрайка, което притежава власт над времето и пространството. То убива безразборно, а част от жертвите си окачва на километрично трънено дърво от стомана, на което се мъчат безспир – Дървото на болката. Шрайка е триметрова четириръка машина за убиване, чието тяло е съставено от бръсначи – един от най-зловещите образи на Абсолютно Зло (поне в първите две части), създавани някога от безграничната фантазия на Писател.
В галактиката властва Хегемонията – политическа формация, обединяваща населени с хора светове, малко или много тераформирани до поносими условия за живот. Планетите са свързвани помежду си чрез телепортаторна мрежа, подарък на хората от Техноцентъра – обединение на изкуствени интелекти, придобили независимост и свободна воля, след като Земята е унищожена от тръгнал в погрешна посока експеримент с черна дупка. Естествено, има и гигантски кораби с хокингови двигатели (да, наречени на теоретичния физик Стивън Хокинг – за него тук, тук и там), които обаче поради естеството на технологията обричат своите пътници на време-дълг – реалното време, което изминава, е далеч повече от относителното корабно. Нашият интернет е еволюирал във всеобхватна инфосфера, към която всеки има достъп непрестанно, където и да се намира на планетите от Хегемонията.
Извънземни няма – малкото потенциално разумни видове са били елиминирани бързо от тераформирането на планетите им. Единствената заплаха за човечеството са Прокудените – мутирали наследници на хората, които са променили себе си чрез нанотехнологии, за да се пригодят към живот сред космическото пространство. Владеещи загадъчни технологии, те са причината за съществуване на огромни военни сили, които трябва да отбраняват Мрежата – свързаните с телепортатори планети.
Сега обаче прокудените са тук и техен рояк са е насочил към Хиперион с цел овладяване на Гробниците на времето и възможността те да бъдат използвани по един или друг начин. Прогностичните умове на Техноцентъра предвиждат зловещи последствия от тяхната победа и бойната сила на Хегемонията започва величествена битка за планетата. Високомерието им бързо угасва след откритието за напредналата технология на прокудените. Хиперион е обречен да падне.
В същото време седем души пътуват с дърволет (уникални кораби, отгледани (буквално) от расата на храмерите от планетата Божията горичка) към Хиперион, за да извършат едно последно поклонение, организирано от Култа към Шрайка, които очакват своя зловещ Бог да поеме по предначертания си път на унищожение на човечеството. Първата част “Хиперион” е посветена изцяло на запознаване с миналото на седмината герои и тяхното тежко пътуване към Гробниците на времето. Шестима от тях успяват да разкажат личните си истории, от които, както уместно е посочено в статията, цитирана по-горе, всяка една е в различен стил: житие, военен роман, готически роман, криминален киберпънк, любовна драма и исторически роман.
Брон Ламиа от планетата Лусус, частен детектив, е попаднала в луда криминално-любовна история с киборг, създаден по личността на поета Джон Кийтс (цялата творба има в основата си неговата поезия), създаден от Техноцентъра. Неестествената любов между тях ще доведе до разкриване на част от най-дълбоките тайни на изкуствените интелекти, а също така до огромни последствия, които се развиват в третата и четвъртата част на сагата.
Консулът е бивш губернатор на Хиперион, един от изтъкнатите дипломати на Хегемонията. Той е сред малцината хора в галактиката с частен космически кораб, комуто е отредена важна роля.
Отец Ленар Хойт е от умиращата католическа църква, позиционирана на планетата Пацем, без никакво влияние върху галактиката и милиардите й жители. Той крие мрачна тайна в тялото си – паразитен кръстоид, който притежава способността да възкресява тялото, но превръща възкресените в безполови олигофрени. Паразитите са открити на Хиперион от друг представител на църквата – отец Пол Дюре, който попада сред примитивно племе, които се кланят на Шрайка и зловещото безсмъртие на кръстоидния паразит (каква луда символика!). Дюре преживява неверояни приключения, докато не разпва сам себе си на едно огнено дърво, за да умира (и да се възкресява) непрестанно с цел да не се даде на властта на кръстоида.
Мартин Силенъс е от последните истински поети, разкъсан между писането на истинска поезия (хм, дали чак дотук има отгласи от “Бялата богиня”) и ултракомерсиализацията на изкуството. Шрайка е неговото вдъхновение, след като дълго време е живял на Хиперион в кралството на Тъжния крал Били, който се опитал да създаде мащабен културен център на планетата. И който чудовището потапя в кръв.
Сол Уайнтрауб е най-трагичната фигура в романа, библейско-еврейската връзка, без които сякаш не може да мине никоя мащабна творба. Той преминава през ада, след като дъщеря му Рахил заболява от загадъчна болест при изследване на Гробниците на времето – започва да се връща назад към рождението си. Той и жена му отдават живота си на търсене на лек и грижи за нея, а сега буквално дни делят Рахил от момента на раждането й… и смъртта. И само Шрайка може да бъде решението на загадката. Или това дали бог изпитва Авраам или Авраам изпитва бог.
Федман Касад е Героят – легендарен воин, един от лидерите на военните сили на Хегемонията, покрил се с мрачна слава след взимането на няколко кървави, но наложителни решения. Неговата цел е битка с Шрайка и ще я получи – но не по начина, който очаква. Двамата са свързани един с друг, заедно със загадъчната Монита, която следва Касад през пространството и времето в една луда любов сред кървавите бойни полета.
И накрая, Хет Мастийн – капитан на храмерския дърволет и Истински глас на дървото. Той е единственият, който не разказва своята история и истината за него и мисията му да управлява Дървото на болката на Шрайка стават ясни едва в края на “Триумфът на Ендимион”, едно великолепно решение на Симънс.
Всеки от тези хора има своята причина да бъде на Хиперион, а общата им задача е да решат сложния ребус от връзки между политическия лидер на Хегемонията Мейна Гладстоун (сравнявана с Линкълн, загиваща точно като Майк от “Странник в странна страна”), Техноцентъра и техния посланик Албедо, Шрайка и Хиперион, прокудените и бъдещето на човечеството като цяло.
“Падането на Хиперион”вдига неимоверно оборотите. Поклонниците започват безкрайно лутане около Гробниците, сред които всеки преживява отсъдените му изпитания, например поетът Силенъс бива закачен на Дървото на болката, а Федман Касад в съюз със своята Монита пресича границите на времето, за да се бори със злокобния Шрайка (сега ми хрумва, че той е може би единственият главен герой в литературата, който няма нито една реплика, просто мълчаливо Зло). Загадките започвата да се разплитат, а съдбата на Хегемонията изглежда предрешена, след като неочаквано рояци на прокудените се оказват сред Мрежата и атакуват последователно планетите, нанасяйки унищожителни разрушения. Телепортаторната мрежа започва да се разкъсва, а Мейна Гладстоун се оказва сред вихъра на ураган, сред който единственото вярно решение обрича човечеството да се върне векове назад в своето развитие. И да приеме, че дълго време е било просто един гостоприемник на чудовищен паразит.
Няма да проследявам отделните нишки, които започват да се сбират една по една в последователен ритъм – Дан Симънс неуморно разплита и заплита действието, без да оставя шанс на читателя да си поеме дъх – сагата е от тези, които вредят на съня със сигурност – толкова е трудно да бъде оставена. В крайна сметка се оказва, че нищо не е такова, каквото изглежда, Врагът има различно лице от очакваното, Шрайка е едновременно победен и не е, а отношенията между седмината поклонници подготвят почвата за великото продължение “Ендимион”, посветено на зловещия и толкова реалистичен съюз на църквата със силите на Злото в името на циничното властване над човечеството.
Действието в третата част се развива близо три века след края навеличественото поклонение и кървавата битка за Хиперион. 272 години, но всичко е толкова различно. Най-могъщата сила в галактиката е Католическата църква, която е успяла да използва кръстоидите, за да разпространи мощта си със сила, подобно на истинските действия на църквата през Ренесанса. Само че цената на това могъщество е жестока – кръстоидите са създадени и вече усъвършенствани от привидно унищожения в края на “Падането на Хиперион” Техноцентър. Възкресените вече връщат съзнанието и спомените си, а това е могъща тайна, от която църквата (наречена Мира) се възползва със замах. Телепортаторната мрежа е унищожена (е, не съвсем, но за това след малко), но нова технология, съчетана с възкресението, променя космическите уравнения. Кораби-архангели, които използват Празнотата, която обвързва (загадъчно пространство, което крие едни от най-големите загадки в сагата), за да се пренасят мигновено през огромни разстояния, отнемащи месеци и години време-дълг на обикновените кораби с хокингови двигатели. Естествено, при това пренасяне те убиват мигновено екипажите си, но какво толкова – три дни и те са възкресени наново, готови да сеят смърт сред космическите поселения на прокудените, които са преследвани като абоминация от църквата.
Властта на Мира е заплашена от едно-единствено нещо – 12-годишната Енея. Тя е дъщеря на Брон Ламиа и киборгът, носещ самоличността на Джон Кийтс. Да, минали са три века, но тя е още на 12, тъй като е влязла в Гробниците на времето и скоро предстои да излезе от тях. И да започне борба с църквата и паразитните кръстоиди.
За неин защитник е определен Рол Ендимион, спасен от Мартин Силенъс, заядливия поет от първите две части, който е най-старото човешко същество в галактиката, същински триумф на животоподдържащите технологии. И най-проклетият дядка, който можете да си представите, естествено. Та Мартин казва на Рол кога точно Енея ще излезе от Гробниците, както и че ще я чакат най-елитните части на църковната армия, за да я отведат на Пацем. Така че клетият младеж има задачата да я спаси от хиляди и хиляди войници, военни кораби и какво ли още не, които също като него знаят точния час на излизането й. И успява. Защото заедно с Енея от Гробниците излиза и нейният бодигард… Шрайка. И адът се стоварва връз църковната войска.
А, и още нещо. Шрайка умее да убива така, че човек да не може да бъде възкресен. И призракът на Истинската смърт се възражда отново в една галактика, в която никой, стига да се е подчинил на църквата, не се страхува от нея.
Пред Рол стоят няколко задачи, след като изпълнява точка първа, а именно спасяването на Енея. Те са както следва: да я закриля от Мира, докато тя порасне и научи всичко, необходимо за мисията й – тя е чакан месия, който трябва да промени съдбата на човечеството; да пътува с нея по река Тетида – някогашната легендарна река, текла през стотина телепортатори и под сто слънца едновременно; да намери Земята, считана за унищожена, но всъщност преместена в съседна галактика от неведоми сили отвъд могъщия Техноцентър; да открие къде се намира самия той и да го унищожи; да се съюзи с прокудените и да разкрие тайната на тяхното развитие сред космичните простори; да разруши Мира и да премахне властта на църквата над милиардите хора, приели кръстоида и унищожителното безразличие, което носи той… Какво толкова, нали?
Енея и Рол, придружавани от андроида А. Бетик, поемат на дълго пътешествие из галактиката, първо с кораба на Консула, а после през мъртвите от 3 века портали, които оживяват заради Енея. По петите им е отец Франциско Де Соя, верен командир на Мира, който има мисия да намери и плени момичето на всяка цена. За това той заплаща с безброй смърти и болезнени прераждания, докато преследването й не започва да събужда в него подозрения, че нещо не е в ред. Още повече, когато към екипажът му е зачислена Радамант Немес – първата от новосформиращата се свръхсекретна армия на църквата и всичко друго, но не и човек, както Де Соя скоро открива. Тя и появилите се по-късно нейни себеподобни имат още една мисия, освен да пленят Енея – да унищожат нейния зловещ пазач Шрайка, който от Върховно Зло в първите две части се е превърнал във верен (но и все така мълчалив) пазач, който се появява от нищото винаги, когато животът на момичето е в опасност… тоест през няколко страници.
Бегълците минават през куп приключения, докато не намират Земята, където Енея трябва да открие силите, които крие в себе си… и да порасне, тя е на 12 все пак.
“Триумфът на Ендимион”решително стъпва в посока разкриване на картината. Техноцентърът малко по малко излиза наяве, докато Мирът методично започва да избива прокудените с усъвършенствани архангелски кораби, чиито безсмъртни екипаж сеят смърт с невиждан размах. Енея и Рол се разделят, след като той трябва да поеме на важна мисия да върне кораба на Консула, оставен да се саморемонтира на незнайна планета, а по пътя му стоят не едно и две препятствия. Енея от своя страна започва да разпространява своето учение, което придава на края на сагата изключително философско звучене, рязко контрастиращо с досегашните части. Сред разсъжденията на Симънс, вложени в устата на Енея, звучат най-силно тезите на френския палеонтолог, антрополог, теолог и философ Теяр дьо Шарден (“Бард”, редакторите ви се излагат с това “Тейлхард”, сериозно).
Напрежението се засилва непрестанно, докато църквата не открива Енея на далечна планета, заселена от някогашни обитатели на Азия, пренесли през времето и пространството своята будистка култура. Създанията на Техноцентъра, наречени Немес, Сцила, Гиес и Бриарей разкриват истинската си същност, но на пътя им непрестанно се изправя вездесъщият Шрайка, който успява все някакси да спаси момичето.
Енея се събира отново с Рол и те поемат към една от основните бази на прокудените, която е… хм… жива. Момичето е овладяло силата да телепортира хора и обекти без технологии, както и още ред изключителни неща, които трябва да променят из основи човечеството и отношението му към вселената. Във вените й тече и унищожителят на църковните кръстоиди, а вярата в нея и думите й започва да се разпространяват из галактиката. След безуспешен опит да спаси огромния дървесен дом на прокудените тя поема на дълго пътешествие с храмерски дърволет, управляван от Хет Мастийн… същият от първите две части. Темпоралните чудатости на Гробниците на времето връщат в играта и Федман Касад, който има изумителна среща със своя архивраг Шрайка, който му е вече… съюзник.
Шеметното действие тика Енея към централната планета Пацем, където Католическата църква е пренесла целия Ватикан от уж умиращата Земя. Там тя трябва да се изправи очи в очи с отец Ленар Хойт, прераждал се многократно, за да създаде зловещото си творение Мира в съюз с демоничния Техноцентър. И всичко трябва да си дойде на мястото там, сред древните стени, скрили толкова зловещи тайни и в истинския свят…
Не знам какво повече да кажа – горните редове, колкото и дълги да са, само щрихират основните събития в романа, но не могат ни най-малко да предадат изключителния му размах, неспирното действие и философско-теологичните дълбини, вплетени в него. Четири книги, свързани нерушимо една с друга, неотделими и вечни. “Хиперион”, “Падането на Хиперион”, “Ендимион” и “Триумфът на Ендимион”са едни от върховете на научната фантастика, но и много повече от фантастика – те са религиозни творби, философски трактати, научни построения и какво ли още не. Такива книги ни правят повече Хора, колкото и привидно отдалечени и несвързани с ежедневието ни да са. Сред тези страници Дан Симънс е вложил талант, който го обезсмъртява, но и толкова човещина, която му прави чест. Тетралогията “Хиперион” е със сигурност по-балансирана от технологичността на “Фондацията” и философските бездни на “Дюн”, (последната серия скоро ще ви я представя в пълния й блясък).
Сагата “Хиперион” е велико приключение, триумф на човешкия дух над време, пространство, над ограниченията на плътта и веригите на настоящето. Тези сякаш безкрайни страници (които са толкова пясъчни за пленения читател) са едно друго измерение, неподдаващо се на описание. Затова зарежете това излияние и хванете книгите, моля ви!
P.S. Както казах преди време, въпреки огромното си желание да имам сагата в хартиен вид, няма да купя двата тома, които “Бард” издаде. Безличните меки корици и некачествената хартия са фактор, който читателят не бива да пренебрегва, въпреки библиофилията си и желанието да има книгите на всяка цена. Ако “Бард” все още чуват какво казват техните читатели, в което никак не съм убеден, определено трябва да се замислят да издадат “Хиперион” в сериозни издания, както направиха с “Фондацията” и “Дюн”. А ако повторят упражнението и с “Илион” и “Олимп”, наистина ще взема да си променя мнението за тях.
Ако все пак смятате, че горното ми мнение не ви интересува и искате книгата в този вид, заповядайте в Книга за теб, откъдето може да поръчате и .