Хипотезата на злото постулира, че доброто е заблуда

Хипотезата на злото гласи: „Доброто за някои винаги съвпада със злото за други, но и обратното е валидно.“

Преди няколко години Донато Каризи силно ме впечатли с трилъра „Шепнещия“ и не знам колко пъти след това питах колегите дали ще има нова книга от него – ами ето я, от броени дни насам „Хипотезата на злото“ е вече по книжарниците, а аз имах възможност да я прочета в предварително копие. Седем години след страховитите събития от предната книга полицайката Мила Васкес не изглежда да е преодоляла нищо от случилото се, наложила си е почти пълна изолация от света, дала е дъщеря си на майка си и я следи само през тайно сложена камера, за да е сигурна, че е в безопаност, но поне е избягала от желанието да си причинява сама болка. Още от началото все пак разбираме най-важното – че тя още има нюх къде се крие злото и че може да го открива безпогрешно дори по само косвени признаци.

Само че нищо косвено няма във вълната от престъпления, които ще се изсипят, а техните извършители са крайно неочаквани – изчезнали от години хора, които Мила и нейните колеги от най-забутания отдел в полицията напразно са търсили. При това те оставят следи след себе си именно за да бъдат идентифицирани правилно, а въпросът е какво точно ги свързва, защо са изчезнали, какво са правели през всичките тези немалко години и какво целят с кървавите си действия. На Мила се налага да се изправи и срещу полицейската машина, задействана да търси терористични подбуди, а в крайна сметка търсенето ще я отведе до още по-страшното – общността на „спящите“, неидентифицирани замразени тела, станали жертва на престъпление, които се пазят безсрочно като единствено доказателство, че някой някога е вършил зло. А за самата нея злото никога не е изчезвало – тя знае, че Шепнещия е още някъде там и натрапчиво си повтаря, че е негова, че му принадлежи…

Както и в първата книга, и в „Хипотезата на злото“ събитията се развиват динамично и през множество обрати, появяват се диаболични фигури като Господинът на леката нощ – прозвище на чудовище, което може би е отговорно за изчезването на мнозина, а от миналото една след друга изникват тайни, които хора около Мила всъщност имат интерес да заметат под килима. Тя трябва да се пребори и със собствените си демони, които не спират да я разкъсват, и да види хората около себе си в нова светлина – и снимките по стените, тези на изчезналите, също. Защото някой смята, че знае как да твори добро, но не знае как да го удържи да не се превърне в мрачна и опасна сянка, която изниква от нищото и търси мъст.

И този роман е доказателство, че италианецът Каризи се вихри много професионално в трилъровия сектор, обичайно отреден за скандинавци и единици други – и си заслужава вниманието.