В края на краищата бях човек, който прекарва почти целия си ден вкъщи, който живее без нормалния за всеки друг кръг от приятели и партньори, без занимание, което да запълва дните му, човек, който няма с какво да се похвали в този живот, освен с преуморения си от мислене ум.
Досега не бях чел нищо от Е. Л. Доктороу и взех „Хомър и Лангли“ малко напосоки просто защото ми попадна пред очите на щанд на последната Алея на книгата. Видях обаче, че преводач е Иглика Василева, и се настроих малко или много за сложна и дълбока книга – каква бе изненадата ми, когато авторът ме поведе из трагикомичната история на двама братя в огромна богаташка къща, които се опитват да задържат времето, докато то неумолимо нахлува през входната врата. Това е история за войната срещу десетилетията, за противопоставянето на ентропията и промяната, за два ума, които играят собствен танц напук на всички околни. И които имат автомобил форд модел „Т“ в трапезарията си. И които са съвсем истински, това разбрах чак след като я прочетох – цък тук, за да видите смайващите снимки от къщата им след предопределения край.
Хомър е постепенно ослепяващ пианист, който сякаш намира своя мир по-добре от всеки зрящ – защото умът му е свободен за много мислене. Брат му Лангли има своите странности, след като по време на Първата световна война е натровен с газ, но никога няма да откаже да се грижи за него. Зрящият има своя мания – да събира вестници и да търси в тях закономерности, разработва упорито своята Теория на заменяемостите, според която събитията в живота се повтарят и всъщност правилният вестник може да разказва всеки ден от бъдното. Двамата братя са добре осигурени материално от своите починали отдавна дистанцирани родители, част от някогашния аристократичен елит, а тяхната богаташка къща постепенно се изпълва с причудливи вещи, докато се изпразва малко по малко от хора. Но техният дом не може да е тяхната крепост – светът пак и пак влиза и иска своя дан, дали това ще е полиция, която да разтури успешния им бизнес с танци за необвързани, дали ще е опасен ранен гангстер и неговите хора, дали ще са хипита, които да ги учат как да живеят. Десетилетията се движат навън, а вътре проникват техните отгласи, пречупени през разказваческия глас на Хомър, който може да не може да гледа, но вижда чудесно. Неговата самотна одисея е основната тъкан на книгата, а редом с битките „със Здравното министерство, с Пожарната, с банката, с комуналните услуги и всички останали“ се появяват и лични истории, които трогват.
Спомням си как я притисках в обятията си и простих на Бог за безсмислието.
„Хомър и Лангли“ е красива история за различността и за самотата като достоен и смислен начин на живот. През образите на двамата причудливи братя Доктороу описва как се променя Ню Йорк за броени десетилетия, как се променя и светът, равняващ се по него. Не мога да преценя дали книгата е повече драматична, или хумористична, някакво движение по бръснача на абсурда, който в крайна сметка може да е израз на по-здрав разум от този на нормалните, които сочат с пръст тази къща без кокоши крака. Само мога да догаждам как ли са изглеждали тези двамина скици в очите на околните, на страниците е лесно да привличат симпатия, но в реалността ще да е било доста по-сложно да бъдат приети такива, каквито са.
От същите жанрове
