Векове наред свещеници, равини и имами обясняват, че хората не могат със собствени усилия да обуздаят глада, епидемиите и войните. А после идват банкерите, инвеститорите и индустриалците и за двеста години постигат точно това.
Малко са книгите, на чийто успех съм се радвал така, както на „Sapiens. Кратка история на човечеството” на Ювал Ноа Харари – рационална, атеистична, фактологична богата и с много добре изградена теория за появата и утвърждаването на нашия вид. Подобно на класиката „Пушки, вируси и стомана“ на Джаред Даймънд Харари обединява знания от какви ли не области, за да предложи прозрения за историята и цивлизацията. Сега, в „Homo deus. Кратка история на бъдещето“ той използва отново същите инструменти, за да направи стъпка напред и да погледне в непосредственото бъдеще, но и да опише изумителното ни настояще, което с лекота приемаме за даденост, а то просто не е такава. Живеем в най-чудните от времената, но ослепени и оглушени от медийното черногледство, не ги забелязваме.
Поколения наред хората се молят на какви ли не богове, ангели и светци; измислят безброй инструменти, институции и обществени системи, но въпреки това милиони продължават да умират от глад, болести и насилие. Много философи и пророци стигат до заключението, че недостигът на храна, масовото разпространение на болестите и военните конфликти са неделима част от големия божествен замисъл или от нашата несъвършена природа и единствено краят на света ще ни избави от тях.
Съвременният човек, особено западният, не се замисля, че за разлика от всички поколения преди него, живее в почти утопична действителност – повече по темата пише Стивън Пинкър в „По-добрите ангели на нашата природа“. Но и Харари е ясен:
За пръв път в историята повече хора умират от преяждане, отколкото от недояждане; повече хора умират от сарост, отколкото от заразни болести; а хората, които се самоубиват, са повече от хората, убити от войници, терористи или престъпници. В началото на XXI в. за средностатистическия човек е много по-вероятно да умре от това, че се е тъпкал със сандвичи от „Макдоналдс“, отколкото от суша, ебола или нападение на Ал Кайда“.
Харари прогнозира, че „…през XXI век човечеството вероятно ще се стреми към безсмъртие, блаженство и божествени сили“, всичко това с мощта на науката и създаването на нови учения, които да заместят тотално изчерпаните и морално компрометирани стари религии. Той посочва, че дори капитализма като форма на нова религия обещава рай тук, на земята, и прави излишна недоказуемата идея за вечна душа, която така и си остава в сферата на пожелателното мислене:
Учените са подложили Homo sapiens на десетки хиляди странни експерименти, изследвали са всяко кътче на сърцата ни и всяка гънка на мозъците ни. Но досега не са открили магическа искра. Няма никакво научно доказателство, че за разлика от прасетата, Homo sapiens има душа… Биологичните науки обаче се съмняват в съществуването на душата не само поради липса на доказателства, а преди всичко, защото самата идея за душа противоречи на най-фундаменталните принципи на еволюцията. Това противоречие е причината за необузданата ярост, която еволюционната теория поражда у пламенните монотеисти.
Разбира се, тази ярост няма да угасне скоро – милиарди не могат и няма да се откажат от това, с което са им промили мозъците като малки, затова и защитената вече с буквално тонове доказателства еволюционна теория така и не е стигнала до тях.
Когато наистина разберете същината на теорията на еволюцията, ще разберете, че душата не съществува. Това е ужасяваща мисъл не само за набожните християни и мюсюлмани, но и за много светски хора, които не се придържат към никаква конкретна религиозна догма, но въпреки това искат да вярват, че всеки човек има някаква вечна индивидуална същност, която остава непроменена през целия живот и може дори да оцелее след смъртта.
Защото рационалното мислене е безсилно пред емоцията.
Повечето хора също така спокойни признават, че древните гръцки божества, империите на злото и ценностите на чужди култури съществуват само във въображението. Но ние не искаме да приемем, че нашият Бог, нашата нация или нашите ценности са просто фикция, тъй като това са нещата, които дават смисъл на живота ни. Искаме да вярваме, че нашият живот има обективен смисъл и нашите саможертви имат стойност дори извън историите в главите ни. Истината обаче е, че животът на повечето хора има смисъл само в мрежата от истории, които те си разказват едни на други….
А защо всички тези хора мислят, че има смисъл? Защото техните приятели и съседи са на същото мнение. Хората постоянно взаимно потвърждават убежденията си в самопроизвеждаща се спирала. И всеки кръг от взаимно потвърждение затяга мрежата от истории, докато не ви остане друга възможност, освен да вярвате в онова, в което всички вярват.
Не може да се каже, че Харари е оптимист за идните десетилетия – неговата прогноза е доста мрачна и според мен излишно апокалиптична, от друга страна, полезно е да се обоговорят крайностите в аванс. Той пише:
Всъщност модерността е удивително проста спогодба. Тя може да бъде синтезирана в едно изречение: хората се съгласяват да се откажат от смисъл, за да получат власт.
Договорът на модерността следователно предлага на хората огромна съблазън, съчетана с колосална заплаха. Всемогъществото е пред нас, почти в ръцете ни, но под нас зее бездната на абсолютната празнота. На практическо ниво модерният живот е постоянен стремеж към могъщество в лишена от смисъл вселена. Модерната цивилизация е най-могъщата в историята и неуморно изследва, изобретява, открива и се усъвършенства. Същевременно тя е обсебена от по-силен екзистенциален страх от която и да е предишна култура.
Той лепи етикета на религия доста смело, но все пак заслужава внимание тази гледна точка.
На повечето капиталисти вероятно няма да допадне етикетът на религия, но в сравнение с другите религии капитализмът поне може да стои с гордо вдигната глава. За разлика от други религии, които ни обещават баница на небето, капитализмът ни обещава чудеса тук на земята – и понякога дори ги осигурява. До голяма степен заслугата за преодоляването на масовия глад и епидемиите се дължи на пламенната капиталистическа вяра в икономическия растеж. Капитализмът дори заслужава аплодисменти за това, че е намалил насилието между хората и е увеличил толерантността и сътрудничеството. Както обяснява следващата глава, за това изиграха роля и допълнителни фактори, но капитализмът наистина допринесе значително за глобалната хармония, като насърчаваше хората да престанат да гледат на икономиката като на игра, в която твоята печалба е моя загуба, и вместо това да я разглеждат като ситуация, в която твоята печалба е и моя печалба. Този взаимноизгоден подход вероятно помогна повече за глобалното разбирателство, отколкото векове християнски проповеди как трябва да обичаме ближния си и да обръщаме и другата буза.
Според него и отношението към глобалното затопляне е религиозно – вяра, че нещо все пак ще се случи и страховитите прогнози няма да се сбъднат.
Твърде много политици и гласоподаватели вярват, че докато икономиката расте, учените и инженерите ще успеят някак да ни спасят от Деня на Страшния съд. Когато става въпрос за климатичните промени, много ревностни поддръжници на икономическия растеж не само вярват в чудеса – те приемат за даденост, че чудеса ще се случат.
Преходът към модерността далеч не е завършен, но където се е осъществил, има нужда от нови стожери на разума в диренето на смисъл, защото удобните религиозни патерици вече ги няма:
В миналото големият космичен замисъл дава смисъл на живота и на хората, но хуманизмът разменя ролите и очаква човешките преживявания да дадат смисъл на Вселената. Според хуманизма хората трябва да извлекат от вътрешните си преживявания не само смисъла на собствения си живот, но и смисъла на цялата Вселена. Това е най-важната заповед на хуманизма – дайте смисъл на един безсмислен свят.
Най-важната религиозна революция на модерността следователно не е загубата на вярата в Бог, а изграждането на вяра в човечеството.
Харари посочва, че съвременните психологически изследвания са дълбоко ограничени, защото огромната част се провеждат върху студенти в елитни университети и фактически цялото ни разбиране за ума се гради върху техните доста общи произход и социален статус. Също така още една промяна е в ход.
Хуманистичната революция кара модерната западна култура да изгуби вяра и интерес към по-висшите ментални състояния и да санкционира прозаичните преживявания н обикновения човек. Модерната западна култура е истинско изключение поради факта, че в нея няма обособена класа от хора, които се стремят да преживеят необичайни ментални състояния. Тя смята, че всеки, който се опитва да го постигне, е наркоман, психически болен или шарлатанин. Затова ние имаме подробна карта на менталния пейзажи на студентите по психология от Харвард, но знаем много малко за този на индианските шамани, будистките свещеници или мистиците суфисти.
Разбира се, ние си имаме нашите модерни изкривявания на съзнанието, които е трудно да осъзнаем.
Човечеството днес страда от една нова болест, известна със съкращението FOMO – Fear of Missing Out, т.е. страх да не пропуснем нещо, и макар че разполагаме с по-голям избор от когато и да било, ние вече сме изгубили способността действително да обръщаме внимание на това, което избираме.
Само за две десетилетия толкова неща се промениха изцяло:
Преди двайсет години японските туристи бяха обект на всеобщ присмех, защото винаги носеха фотоапаратите и снимаха всичко, което видят. Днес всички го правят… Да си водиш таен дневник – нещо обичайно за предишните поколения, – за днешните младежи е абсолютно лишено от смисъл. Защо да пишеш нещо, ако никой няма да го прочете?
Дори така ненавистната на западняците цензура се промени из основи:
В миналото цензурата е функционирала, като е блокирала информационния поток. В XXI в. цензурата функционира, като удавя хората в несъществена информация. Ние просто не знаем на какво да обърнем внимание и често прахосваме времето си в изследвания и спорове по маргинални проблеми. В древността да имаш власт, е означавало да имаш достъп до информация. Днес да имаш власт, означава да знаеш какво да пренебрегнеш.
Предвиждането на Харари за следващите десетилетия, най-много век, е просто и доста зловещо, свързано с настъпващата неумолимо автоматизация и продължаващото да расте население на планетата:
1. Хората вече няма да са толкова полезни от икономическа и военна гледна точка и икономическата и политическата система ще престанат да им придават такава голяма стойност.
2. За системата хората ще продължат да бъдат ценни като колектив, но не и като уникални индивиди.
3. Системата ще продължи да цени високо някои уникални индивиди, но те ще са част от един нов елит от усъвършенствани свръхчовеци, а не от масата от населението.
Той си задава въпроси, на които няма прости, нито оптимистични отговори – сякаш всички до един водят до ужасяващи сюжети, описани вече в безброй книги и филми.
В XXI в. либерализмът много по-трудно ще ни убеди в правотата си. Когато масите загубят икономическото си значение, дали моралният аргумент сам по себе си ще е достатъчен, за да защити човешките права и свободи. Ще продължат ли елитите и правителствата да ценят всяко човешко същество дори когато това не носи икономически дивиденти?
В XXI в. ние може би ще станем свидетели на една масова нова безработна класа: хора, лишени от каквато и да е икономическа, политическа или дори творческа стойност, които не допринасят с нищо за благоденствието, мощта и славата на обществото. Тази „безполезна класа“ няма да е просто без работа – за нея няма да има работа.
Панацея няма. Вече няма как да се готвиш за бъдещето, защото то се изменя твърде бързо:
Тъй като нямаме представа какъв ще е пазарът на труда през 2030 или 2040 г., ние вече не знаем на какво да учим децата си. Повечето от онова, което те учат днес в училище, вероятно вече ще е без значение, когато станат на четиридесет. Традиционно животът се дели на два основни периода: период на обучение, следван от период на работа. Много скоро този традиционен модел ще е абсолютна отживелица и единственият начин хората да останат в играта, ще е да продължат да се учат през целия си живот и непрестанно да се преквалифицират. Много, за да не кажем повечето, хора може би няма да могат да го направят.
Според Харари идва ерата на нова религия, която няма да е по-човеколюбива от вече наличните, но поне няма да лъже, че е такава. Той твърди, че:
Въпреки приказките на радикалния ислям и християнския фундаментализъм най-интересното място на света от религиозна гледна точка не е Ислямска държава, нито Библейския пояс, а Силициевата долина. Именно там всякакви гуру на високите технологии ни готвят прекрасни нови религии, които с Бога нямат почти нищо общо, но с технологиите всичко. Те ни обещават добре познатите възнаграждения – щастие, мир, благоденствие и дори вечен живот, но тук на земята, с помощта на технологията, а не след смъртта, с помощта на някакви божествени създания.
Тази религия, която според него настъпва и в момента, се нарича датаизъм.
Датаизмът твърди, че Вселената се състои от информационни потоци и стойността на всяко явление или субект се определя от неговия принос за обработването на информацията.
Според датаизма Петата симфония на Бетховен, финансовият балон и грипният вирус са просто три модела на информационни потоци, които могат да бъдат анализирани с помощта на едни и същи основни понятия и инструменти.
И ролята на хората ще бъде оценявана по това каква роля имат в тези информационни потоци и тяхната обработка. Тенденцията е ясна – намаляваща. Спекулациите на Харари накъде ще поеме човешкият вид и неговите творения са интересни, но ще си ги прочетете сами.
Именно тук към края си Харари малко ме позагуби, но не мога да отрека, че шепа гениални социопати като Мъск, Зукърбърг, Джобс и прочие променят самоволно човечеството повече от кое да е учение и религия. И следващи такива ще дойдат и не се знае техните визии дали ще донесат добро или зло за голяма част от хората – всичко е вече глобално, всичко е вече сложно и грешките все по-трудно ще бъдат поправяни. Но да не ставам и аз черноглед като Харари.
„Homo deus. Кратка история на бъдещето“ е още един интересен разказ за човешкия вид, застанал на поредната граница и готов да я пресече с всички последствия на това. Аз просто се надявам бъдещето да е повече в духа на мечтите на Сейгън от „Бледа синя точица“ – с космическа експанзия, а не с тази на Глуховски от „Бъдеще“: свръхпренаселена планета и безсмъртие за малцина всесилни.
От същия автор
От същите жанрове
