Жанр: Драма, Хумор

Издателство:

Автор: Тина Харнеск

Оригинално заглавие: Folk som sår i snö, 2022.

Преводач: Анелия Петрунова

Корица: Дамян Дамянов, мека.

Година на изданието: февруари 2024 г.

Страници: 360

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Ozone.bg

Проверих и видях, че съм прочел „Хората, които сеят в снега“ на Тина Харнеск само за ден в средата на миналото лято, определено не е било точно времето за книга със „сняг“ в заглавието. Но помня, че не ми се чакаше повече – преводът беше готов, редакцията беше завършена, само една корица имаше да се прави, а дори не подозирах каква магия ще сътвори Дамян Дамянов… И от юли насам чаках (не)търпеливо да споделя в текст емоцията си за тази книга, точно обратното на безписмената традиция на саамите, които не пишат (и не сеят, както името подсказва), но пеят по специфичен начин своята вековна болка. И който малко по малко изчезва под натиска на съвремието, за което и с тъга пише Харнеск в писмото до читателите в началото.

Точно както изчезват спомените на Пиера, един кротък старец, който споделя заника на живота си със своята съпруга Мариджа – една героиня, която няма как да не напомня на двете смели и борбени възрастни дами от „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“ на Фредрик Бакман. Мариджа добре вижда какво се случва с нейния любим, но самата тя трябва да приеме още по-страшната новина, че дните ѝ на този свят са преброени. Вместо да я сломи, тази вест я изпълва с решителност да свърши нещо, което отдавна е трябвало да направи – да потърси едно дете, което някога е осветявало дните им, а сетне е било отнето от съдбата. Това дете е последната надежда за двамата старци („Когато тяхното собствено дете така и не дойде, сърцата им избраха чуждото“, пише красиво Харнеск) – те принадлежат на култура, която почита големите семейства, в които винаги има кой да се грижи за възрастните хора. И в името на тази надежда Мариджа е готова да тръгне на истинска война със света – с навременната помощ на Сире, винаги будната ѝ приятелка от проклетия и непонятен телефон.

По обичай на саамските старци никога не се гледаше като на хора, които са си изпели песента и са нежелани. Те бяха необходими повече от всякога: онези, които носеха със себе си мъдростта и опита от цял един живот. Противно на начина, по който шведското общество се отнасяше към своите старци – като към корабни останки, изхвърлени на брега, – саамските старци бяха солидният кораб, който пренасяше рода през времето. Корабът, за който полагаха старателни грижи, за да бъде с тях колкото може по-дълго.

А в паралелна линия в книгата се описва трогателната история на Кай и Мими, двама млади влюбени лекари, които тъкмо са се преместили в града, и които бавно подреждат пъзела на съвместния си живот – и многото си кашони с книги. Майката на Кай е починала скоро и нейната сянка присъства в живота им, а едно дете на свой ред има нужда от помощ. Кай трябва да пусне нов корен там, където е нужен най-много.

Той преплиташе коренчетата си с нишките на малкото населено място. Превръщаше го в свое, привързваше се към него. Оставяше се да изтече и да попие в пръстта. Вдишваше издишания от дърветата въздух и му позволяваше да се влее в кръвта му.

Няма как пътищата на тези две толкова различни двойки да не се пресекат, но как – всъщност не ми се пише за това. Пише ми се за емоциите, които тази книга събужда, за поетичния език на Тина Харнеск, както и за местата, където тя решително го зарязва и позволява на героите си да говорят като нормални хора, особено когато са ядосани и от устите им се сипят прями думи. „Хората, които сеят в снега“ е книга за традициите, за които все по-малко място има в света, и за хора, които не просто не са в крак с неговото бясно движение, а изобщо отказват дори да се опитват да го догонват. В книгата има топли спомени от други времена, има описание на причудливи обичаи и странни привички, но най-вече има много любов и болка, тази неизбежна двойка, която върви така често ръка за ръка. Човек може добре да се посмее с приумиците на Мариджа, да я следва във всичките ѝ дребни хитрини, на които възлага такива надежди, както и да съчувства на хората, които трябва да се сблъскат с нейното непреклонно упорство. Или да научи повече за съдбата на саамите, които в миналото са преживели жестоко отношение, а сега са разглеждани почти като музейни експонати, което наранява отново, но по различен начин. А дори не мога да предам с думи една сцена към края, в която мелодията на специфичното саамско пеене йойка съгражда мост между двама души, между минало и настояще, и най-вече между две сърца. Моментът, в който една душа се връща в тялото си. Там бих разбрал, ако потекат сълзи. Но не бих признал за своите.

Благодарен съм, че имах възможността да издам една истинска книга, която просто трябваше да заговори и на български, както ще говори на десетки езици по света. Благодарен съм на Анелия Петрунова, която първа я прочете и заобича, и която я преведе вещо; на Калоян Игнатовски, който я шлифова да звучи още по-красиво и истинско; на Ния Харалампиева, която излови всички останали дреболии, така че за мен да остане само да чета със свито и тъжнощастливо сърце. И отново да благодаря на Дамян Дамянов, който смело посегна към техниката на линогравюрата, за да сътвори корица като никоя друга, пускам ви две негови снимки от процеса по изработката.