„Хората, които заспиваха сами“ на Светослав Тодоров е кратко, стегнато книжле от 60 с., което е твъде малко, за да преценя твърдо и безусловно за себе си дали наистина харесах автора. Чисто жанрово книгата е размита, но това може да прочетете и другаде – важно е дали чисто читателски ще ви се хареса – на мен по-скоро да, макар да не мога да дам по-висока оценка именно заради краткостта на сборника – просто нямаше как да натрупа достатъчно солидни впечатления в мен.
Купих книгата заедно с „Двойници и животни“ на Нинко Кирилов, четох ги непосредствено една след друга и впечатлението ми е, че и двамата автори могат както да изградят класическо повествование, така и да се отнесат към по-модерни форми с постоянно анализиране и поставяне под въпрос на вече написаното, на въвеждане на странични гледни точки, на диалог с читателя, който, иска или не, става част от текста и от случващото се. Моите лични тежнения са в посока на обичайните разкази и основно добрите ми впечатления и в двете книги са от тях, като трябва да се има предвид, че в случая „обичайните“ е силно условно.
В „Хората, които заспиваха сами“ определено ме впечатлиха някои от историите като „Безболезнено“ и „Докосването“, шокира ме преливането от един доста стегнат, морално-религиозен разказ в друг, който започва с нецензурно изречение, останах с широка усмивка след разказа „Жестокост“, точно този тип истории със забиващо последно изречение обожавам. Някои от късите парчета ме оставиха безразличен, просто не харесвам тоя тип по-скоро импресии и витаения. Въпрос на вкус.
В крайна сметка за мен Светослав Тодоров показва, че го може, пък да видим какво ще поднесе в бъдеще, толкова кратък сборник може да е само ордьовър преди основното ястие.
Виж още едно ревю за книгата в „Аз чета“.
От същия жанр
