Приятелю. Ти, който обичаш да четеш. Тук те очакват истории, от които понякога боли, но не мисли, че героите им са се разпаднали завинаги. От теб зависи да откриеш техните парченца на тези страници и бавничко да ги съединиш. И само тогава хрониката на болката ще се превърне в хроника на силата.
Беше късно лято или ранна есен, няма особено значение. С Темз отивахме с нетърпение на книжно събитие – а да си признаем честно, когато си част от книжния цирк, това далеч не винаги е валидно. Пресичахме Борисовата градина в посока „Маймунарника“, където щяхме да видим Иво. Само Иво, защото през лятото всички знаем за кой Иво иде реч – само тогава той е и „наш“ поне за малко. Жадувах да видя този човек, когото считам за близък, както още хиляди души, които сме се докосвали до него или книгите му – макар че не смея да му звъня, когато е тук, защото знам колко разкъсан е във всички посоки. Но това събитие даваше шанс на мен и мнозина други да го видим поне за кратко. На входа бе спокойно, бяхме дошли над час и половина по-рано с ясното съзнание, че мястото, макар и огромно, ще се препълни – и скоро след това се изви огромна опашка там. Купихме си книги от щанда в началото, намерихме свободна маса и зачакахме заветния миг. И дочакахме – голямото сърце на Иво се разкри отново пред нас, а мъдрите му очи ни прегръщаха. И онзи Говорител на живота, както го нарекох в ревюто си за „Кривата на щастието“ преди много години, пак ни направи част от нещо по-голямо, от света през неговите очи, който е по-цветен, по-красив, по-добър.
След което оставих книгата на купчината. Знаех, че е тежка. Знаех, че иска есен – истинска есен, меланхолична, вглъбена, малко самотна, точно по мой вкус. Това не е книга за топли сезони, тя е книга за болката в различните ѝ измерения. В началото неизбежно правех сравнения с „Кривата…“, но скоро разбрах, че не бива, това са различни книги и макар наглед жанрът да е същият, стилът не е. Различен Иво Иванов е пишел тези истории, един по-съпричастен, но и по-обран Иво, по-съчувстващ, но и по-вглъбен някак си. И ако онзи сборник бе възвисяващ, този е смиряващ. Но и за двата се отнася нещо, което написах за първия: “Кривата на щастието” е уравновесител – може да ти подаде ръка, ако се валяш ранен; може да те свали на земята, ако си надул празния балон на прекомерната гордост. Тази книга е приятел.“
Планирах да разкажа по малко за всяка от историите в книгата – но не искам, няма и смисъл. Иво ги е разказал така, както само той умее, и макар не всички да ме докоснаха, за което виня основно себе си, навярно в последните години съм станал много по-циничен, то няколко ме приковаха в себе си и ги четях с изумление, а след това отварях YouTube, за да потърся клипове за хората, които описваше, като онзи баскетболист с една ръка, който прави чудеса с топката. Или другата топка, която все пак стигна до Космоса. За спортния идол, който избра да помага на хората пред славата и парите. За момичето, което преодолява пак и пак непонятно жестока болка и се връща по-силно. За момчето, което се качва на върхове по различен от всички начин. Историята за изключителния и прокълнат гений Фриц Хабер, която имах щастието да чуя разказана от Иво на по няколко бири в последното нормално лято преди ковида. И накрая за момчето, което събира около себе си други мечтатели и живее по-пълноценно от всички ни – от леглото си. Ох, май все пак разказах това-онова, дори не разбрах как стана. Почти като разказ на Иво, който започва някъде, прелива в различни посоки, и накрая ти разкрива нещо дълбоко съкровено по най-неочакван начин.
Но както пише Иво там в началото, където съм го цитирал, тези истории са създадени, за да показват как болката се превръща в сила – и в „Хрониката на болката“ читателят става съучастен на това най-красиво деяние на света – да разбереш другия и да видиш света през неговите очи. В крайна сметка точно това прави Иво Иванов – съпреживява чуждите животи в хубавото им и в лошото и ни позволява да го направим и ние през неговите думи. И съм му благодарен за това.
От същия автор
От същите жанрове
