Всяко ново издание на книга на Маркес си е новина, затова и побързах да си купя „Хроника на една предизвестена смърт“, за която бях само слушал доста. Два часа удоволствие е тая книга, малко над 100 странички, проследяващи предизвестената още в първото изречение смърт на Сантяго Насар. Но това не е роман за него.
Съзнавам, че да пишеш за модерна класика, която мнозина са чели десетилетия преди теб, е занимание безсмислено и в някакъв смисъл дразнещо. Аз лично не бих чел какво имат да кажат днешните млади за книгите, които са ме впечатлявали преди години, ясно ми е и че това писание е излишно за всеки, който е чел тази или някоя от другите книги на Маркес преди години още. За мен „Хроника на една предизвестена смърт“ не може и не бива да се сравнява с размаха на „Сто години самота“ или „Любов по време на холера“, макар че за тези броени страници се случва толкова много – драматична история, която притежава една особена завършеност, сякаш онагледява същи уроборос: започваме от опашката и се движим бавно в обратна посока към устата, която я е захапала.
Толкова наситен е светът, който описва Маркес, толкова цветен – пестеливо, с няколко думи той ни вмъква в живота на човек след човек, всеки от които знае, че един техен съгражданин ще бъде убит, но и всеки от които си носи своята тегоба. Никой не предупреждава Сантяго Насар, всеки е сигурен, че някой друг е свършил това, че животът ще продължи, както е бил досега. Убийците се разхождат с ножовете си, търсят отчаяно някой да ги спре, криейки това зад самохвалство и самоувереност. Няколко възела има в историята, където една дума, един жест, дребно различно движение може да предотврати кръвопролитието – но то си е там, в първото изречение, то си е там, наблизо, в последното изречение.
„Хроника на една предизвестена смърт“ е малко бижу в чудесно издание, препоръчвам.
