Когато преди две години излезе „Български психар“, очаквах да си е просто начесване на крастата от страна на Андрей Велков, изливане на насъбирани с години агресия и злоба към случващите се около ни абсурди – но книгата се оказа много четивна и странно изпъкваща на фона на литературната среда у нас. Без желание да се спазват стилови правила, без допълнително изглаждане (и неизбежното обезличаване), със свобода на сюжетните решения и без мислене как едно или друго нещо ще бъде прието от публиката. Честност, която пленяваше, докато удряше с метафорична бухалка по главата.
Продължението „Хрониките на Звеното“ е същата манджа – и по мое мнение има напредък в писателската си част, но Велков дава на заден в сюжетната. Безспорно втората част е несамостойна и служи като дооформяне на образа на събитията от първата, обърнато е много внимание на страничните персонажи и техните действия и мисли, докато потенциалът им бива впрегнат от организационния гений на техния лидер. Авторът продължава безмилостното изтипосване на родната действителност – и колкото и да ми се иска това да са негови спомени и впечатления от 90-те, силно подозирам, че по софийските квартали се случват още същите неща, просто нямам очи да ги видя.
Батални сцени, уличен език, безцеремонно отношение са подправките, които дават тоя прям, макар и горчив вкус на книгата, всичко се нарежда на мястото си, а реалността навън получава малко повече обяснения, отколкото бих искал да имам 🙂 „Хрониките на Звеното“ е пародия на криминален роман, но зъбата, зла пародия, в която вместо смях имаш гримасничене и сардоничност. Ок, има и смях, героите на Велков са си скици, които в покорната си ограниченост са дори забавни в някакви моменти, но разрушителната им агресия бързо заличава забавната страна на нещата.
Към края има момент, в който Велков сякаш е вкарал твърде много реализъм – и докато четях, си мислех, че ето, точно така трябва да завърши тая книга, с предопределената трагедия, изхождаща пряко от малкия мащаб на държавата ни, от нейната невъзможна самостоятелност, от обречеността й да бъде просто преходна връзка между други сили. Но сякаш опарен, Андро се дръпна от възможността за такъв край, вкара един Deus ex machina от нищото, и пак си поде своята мрачна песен на унищожението.
Отново имаме три алтернативни края, които си съперничат по абсурдност, като този със зомбитата отново е по-логичен от тези, в които политическата власт започва да работи така, както си трябва.
„Хрониките на Звеното“ е добро допълнение към първата част, дори четенето ми допадна повече, защото вече знаех какво да очаквам, но се надявам в следващата си книга Андрей Велков да поеме в нова, различна посока, защото с тази прямота би могъл да напише чудесни зли истории, които да разбиват клишета и скучновати вкалъпени решения.
И още нещо – ако харесвате „Breaking Bad“, това е книгата.
От същия автор
От същия жанр
