Човекът, който рисуваше този внушителен кръгъл стенопис, битката на битките, бе прекарал голяма част от своя живот в дебнене на такава структура, като търпелив снайперист, все едно дали от някоя тераса в Бейрут, на брега на някоя африканска река или на някой ъгъл в Мостар, в очакване на някое чудо, което да му разкрие през лещата на обектива, през платоническата тъмна кутия на фотоапарата и ретината му тайната на онзи заплетен сюжет, който връщаше живота към неговата истинска същност: опасно пътуване към смъртта и нищото.
Не мислех, че точно Артуро Перес-Реверте може да ме изненада – от него съм чел и мащабни исторически романи като „Обсадата“ и „Добри мъже“, и драматични трилъри като „Кралицата на Юга“ и „Тангото на Старата гвардия“, и чисто приключенски забавления като „Фалко“ и „Капитан Алатристе“. Но „Художникът на битки“ е коренно различна – задълбочена камерна творба за смисъла на живота, за неспирното пришествие на смъртта, за войната, която никога не свършва, и за начина, по който хората я описват в картини и снимки.
Романът има точно двамина герои – един мъж, който десетилетия е обикалял бойните полета и е запечатвал болката и ужаса, агресията и страха, и друг, който преди много години е застанал неволно пред обектива му по време на войната в Югославия. Този случаен кадър е сред най-добрите на някогашния фотограф, донесъл му е награди и корици на списания. А на човека на снимката е донесъл несравнимо страдание и страховита загуба. И сега идва, за да си отмъсти.
Олвидо беше права – учудващо е количеството кръв, което всеки човек има в тялото си. От векове се пролива, а не свършва.
Фотографът вече не снима. Затворил се е в една кула и по стените ѝ рисува войната – вечната война на хората от Троя до наши дни. И той е познал вкуса на загубата, и неговият убиец знае това. Видял го е надвесен над тялото на жената, която е обичал във все същата близка нами война, която пронизва цялата книга със своята особена ожесточеност и братоубийствена липса на милост. Предопределената среща между тези двама мъже се превръща в разговор, който вади наяве цялата низост на човечеството, цялата му жажда за кръв и за причиняване на болка. Един танц на смъртта и до смъртта.
Само мъртвите деца не ставаха утрешни мъчители.
„Художникът на битки“ е от онези антимилитаристични романи, които, без да стигат до крайности като „Нож“ на Вук Драшкович, успяват да направят напречен разрез на цялата ни така наречена цивилизация, която е винаги само на крачка от зверствата. Бих го сравнил с „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън и „Младите лъвове“ на Ъруин Шоу, но по много по-съзерцателен и вдълбочен начин. Защото редом с войната Реверте прави и анализ на изкуството, посветено неи през вековете, вмъква обширни размишления за класически картини и знакови фотографии. Защото в крайна сметка те остават, след като историята премине от реалността към книгите, галериите и албумите. И тук вече търсената метафора, при която героят на Реверте рисува техни отгласи по стените на рушащата се кула – съзнаващ напълно, че не притежава оня талант, който носи безсмъртие. И примирен, че творбата му е тленна като самия него.
