Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Ромен Гари

Оригинално заглавие: Les Cerfs-volants, 1980.

Преводач: Зорница Китинска

Корица: Лъчезар Владимиров, мека.

Година на изданието: юни 2021 г.

Страници: 380

Рейтинг :

Време за четене: 9 минути

Наистина не знам откъде ми бе дошла идеята, че любовта може да бъде сама по себе си цялото дело и смисъл на един живот. Може да бях наследил от чичо тази пълна липса на амбиция. Или пък бях обикнал твърде рано, твърде млад, с цялото си същество и в мен не беше останало място за нищо друго.

Ozone.bg
Ozone.bg

    Изкушаващо е да погледнем към този последен роман на Ромен Гари като към сбогуване – да търсим в него издайнически знаци, които да издават крайното решение, което той взема скоро след излизането ѝ. Но „Хвърчилата“ всъщност е силно жизнеутвърждаваща, пропита е с много повече светлина от тъма, с много повече обич от омраза, повече страст към живота от примирението пред смъртта. Още повече че това е сред най-силно исторически натоварените му романи, тук всяка дума от началото до края има връзка с политиката и войната, с френското поражение и възкръсването от пепелта след десанта на съюзниците.

  118991 И си мисля, че това е от нещата, заради които така харесвам книгите му – те са винаги поставени в ясен контекст на глобално противоборство (тук е Втората световна война, в повечето други е Студената война), не са изкуствено изолирани от събитията в света както огромна част от съвременната проза. Историческите му препратки са прекрасни, за миг той преминава от лично към държавно, въвежда малки възелчета анахронизми, имайки като всички нас привилегията да знае какво ще стане с Европа и света, и така навързва въжето, по което и героите му, и светът първо се спускат в ада, а сетне излизат от него по един или друг начин. Има едно място, където наглед тавтологично казва, че кръвта е в кръвта на поляците, на друго при едно обяснение, че някой знаел историята на Франция от А до Я, един от героите в почуда възкликва: „Вече Я ли се очертава?“, и още, и още дребни детайли, които създават плътна тъкан, в която дори ние, отдалечени физически и духом толкова много от времето между двете световни хекатомби, можем да усетим мисленето на тогавашните хора.

По-добре човек да страда веднъж и да приключи, и дори ако трябва да обичаш това момиче цял живот, по-добре тя да си иде завинаги, това само ще я направи още по-красива.

57480910._SY475_   И все пак това е роман за любов. Толкова силна и пронизваща, че изтласква дори войната постоянно на заден план. Тази любов, чийто отличителен бард за мен е точно Гари, само той умее да я описва с думи, които не нагарчат от сладост, а изразяват това, което обикновените хора копнеем да облечем в думи. Той умее да говори любовта – и ми се иска да вярвам, че и в своя живот е дишал тази любов по начина, по който я влага в своите герои. Погледнете Людо, момчето, което идва от семейство Фльори, които са дали живота си за родината, обременени с твърде силна историческа памет („имат толкова добра памет, та неколцина от нашите са умрели от това“), който живее със своя чичо, мечтател и пацифист, създател на красиви хвърчила, чийто полет пронизва цялата книга. Погледнете и Лила, полската аристократка, която не умее нищичко, освен „да мечтае за себе си“, но която нахлува в живота на Людо и го преобръща в миг за всичкото време напред. Събужда в него обич, която не му позволява да брои до повече от две – него, момчето, което може да умножава и дели каквито и да е числа наум без усилие, талант, който от самото начало го отличава от всички.

Обичай ме, Людо. Само това заслужавам. Навярно ще бъда от онези жени, които не стават за нищо освен да бъдат обичани.

 44296504._SY475_  Не е трудно да си представите основната рамка на този роман – две деца се запознават малко преди войната, тя ги разделя рязко, търсят се сред нейния тътнеж, преживяват падения и разочарования, правят компромиси и дори саможертви, откриват се и пак се губят до края, който трябва да даде изкуплението за всичко случило се. Но около тази рамка трябва да се закрепи платът на историята на Гари така, че тя да полети високо в небето като хвърчилата на колоритния чичо-пощальон, който сам по себе си е история в историята. Тук трябва да се добавят конкурентите за сърцето на Лила, сред които немски благородник, който се издига във Вермахта, нейното странно семейство, което се лашка между благосъстоянието и банкрута, и самото момиче, което е като Франция в този период – прекрасна, но твърде слабоволева, за да реши какво да прави със самата себе си. Или още една от неморалните героини на Гари, която единствена предвижда разгрома и се подготвя достойно за него. Собственикът на един от броените на пръсти най-добри френски ресторанти във време, когато това още не означава чак толкова много, който разбира своята съпротива срещу нацистите като свещен дълг да опази от посегателствата им своето изкуство дори на цената на омразата на сънародниците си. И още, и още малки и големи герои, сред които и цяло село, които опазват своите еврейски деца дори под концлагерната угроза.

   Политическата линия също не може да се пренебрегне, както и, разбира се, Съпротивата, в която повечето герои вземат дейно участие по един или друг начин, всеки с това, което умее. Но същевременно Гари постоянно поставя въпроси, на които дори над тридесет години след края на войната сякаш няма категоричен отговор – за природата на злото и неговите различни проявления, като не допуска то да бъде приравнено само до един народ и неговата лудост.  Той пише:

Германците много ми помогнаха. Казват, че най-ужасното в нацизма е неговата безчовечна страна. Да. Но трябва да признаем очевидното: че тази безчовечност е част от човешкото. Докато не признаем, че нечовешкото е човешко, ще си стоим в набожната лъжа.

 35576265._SY475_  Спомнете си също какво казва Гари в „Корените на небето“: „Дълго време бяхме живели в морален инкубатор, но нацистите и Сталин направиха всичко възможно, за да ни накарат да проумеем, че истината за човека е там, където са те, а не по зелените игрища на Итън… Възможно е онова, което наричаме цивилизация, да се свежда до продължително усилие да заблуждаваш хората по отношение на самите тях…“ Именно с подобни разсъждения той търси по-универсални отговори (също както Хана Аренд в своя репортаж за баналността на злото) от простото обвинение към германците, като в края на подсъдимата скамейка поставя дори своите любими французи.

    Но пак – „Хвърчилата“ е роман на Ромен Гари, значи роман за любов. На красиво описана, трепетна, преодоляваща всички препятствия, абсолютна, малко налудничава, всеопрощаваща и осмисляща цял живот любов. И хвърчилата, на които са изобразени ликове на хора, които трябва да бъдат помнени. Защото в крайна сметка това и роман за паметта, която трябва да бъде пазена по осмислен и уважителен начин. Роман-прощаване? Не мисля. Но все пак такъв е станал. И носи този свой кръст с достойнство и обич към хората и света.