Едва ли бих посегнал към книгата, корицата ми е непонятна, но получих много силна препоръка за нея. Няколко дни по-късно Алекс Ненов написа за нея: „Какво различава любовта между хората и тази между човек и машина? Единствения отговор е – нищо.“ и ме подтикна да я започна веднага. „И аз съм Рейчъл“ на Кас Хънтър започва с описание на споделената любов между специалистката по кибернетика Рейчъл и нейния съпруг Ейдън, който е спокоен и сдържан, далеч от нейната кипяща амбициозна природа. Макар любовта им да е от ония, „вечните“, които литературата така обича, а животът скъпернически рядко дава, двамата си имат достатъчно проблеми, свързани с неудържимия работохолизъм на Рейчъл, която трудно намира време дори за дъщеря си Клоуи. До момента, в който вече нищо не може да бъде променено – Рейчъл загива, а семейството ѝ изпада в истинска безтегловност и отчаяние.
Но в лабораторията ѝ се крие една тайна. Хуманоиден робот, нейно физическо копие, който е далеч изпреварил времето си – Рейчъл е знаела, че в мозъка ѝ има бомба с часовников механизъм и се е погрижила да снабди робота с колкото се може повече информация за себе си и своето семейство. Със серия от хитроумни ултиматуми тя принуждава своя колега Люк да даде т.нар. Ай Рейчъл на скърбящото семейство мимо тяхната воля. И се започва бавното и тягостно приемане от страна на Ейдън и Клоуи, които още не са готови изобщо да започнат да живеят отново.
Като фен на шедьовъра „Двестагодишният човек“ на Айзък Азимов очакванията ми към Кас Хънтър и нейния роман бяха високи. Доста силиций е изтекъл от времето на Азимов и в „И аз съм Рейчъл“ е вградено много повече от нашата реалност, която позволява да си представим тази една крачка напред, в която хуманоиден робот може да комуникира с хората, да разчита техните реакции и да показва (а вероятно и да изпитва) емоции. Наскоро четох някъде, че машина вече е минала теста на Тюринг, така че вероятно това време наистина не е толкова далеч. Но този роман не се спира на технологичната част – а на емоционалната. Хънтър романтизира отношенията човек-машина по начин, който заслужава внимание, защото ги поставя в няколко различни контекста едновременно. Едно на ръка, на мъжа, който трябва да промени живота си, след като е загубил своята опора, но намира възможност да преодолее част от болката по-лесно с ерзац-съпруга; на момичето без майка, която се бори да се впише в социалния си кръг, да се справи с предизвикателствата на тийнейджърските години първо с отстъстваща майка, сетне с починала майка, а в крайна сметка с майка-заместител, която обаче до нея повече, отколкото биологичната ѝ предшественичка. И накрая – възрастен човек с изчезващ ум, за която се грижи изкуствен ум, който бавно се очовечава. Тези сюжетни вектори са добре преплетени, макар и малко прекалено сладникави за моя вкус, но краят си го биваше.
Тепърва в тази област се пишат и ще се пишат сериозни научни трудове, цели нови дялове на психологията (човешка и нечовешка) ще възникват, за да нищят отношенията човек-машина, защото са отминали времената на крайностите на насилието с чукове в ръце, но пък още царува съвременната омая на дигиталната технологична обсесия. „И аз съм Рейчъл“ е едно обследване на любовта, която може да надмогне смъртта, но си има цена, която трябва да бъде платена – най-малкото неизбежното обществено неразбиране и сигурната агресия на част от хората. Хънтър не дава друга гледна точка, освен положителната, и това е голямата слабост на романа, не дава същински контекст на отношенията човек-машина, нейното творение е прекалено съвършено, мило, добро и разбиращо.
А не вярвам, че хората в цялата им сложна обърканост могат да създадат нещо едностранно положително.
От същите жанрове
