Преди точно четири години прочетох „И всичко стана луна“, един от най-добрите сборници с разкази, които някога са ми попадали. Тя и „Невидимите кризи“ са двете книги на Георги Господинов, които съм чел (не знам защо, но така и не успях да прочета „Естествен роман“, начевал съм го няколко пъти, а за „Физика на тъгата“ не се наканвам вече доста години). „И други истории“ я подминах тогава, макар да бе визуално продължение на гореспоменатия сборник, и навярно така и щеше да си остане непрочетена, ако не бях се оказал в чужд дом и с час за убиване – логично се разрових в библиотеката и извадих точно нея.
За съжаление за мен тези разкази наистина са „и други“ – това, което прибавяш към най-доброто, което е останало и трябва да бъде все пак събрано и показано. Твърде еднотипни ми бяха тия истории, твърде много пътувания със стари влакове и всемирна, нестихваща тъга, която дори няма ясно обяснение, просто защото животът е такъв, какъвто е. А разказите са от време, когато животът не бе за живеене. Едва ли е случайно, че сборникът начева с убийство на сетивата от ума, този вещ убиец. „Човекът с многото имена“ е хитроумна заигравка с древните философи, приятно интелектуално забавление и гаден, суров край в контраст с него. Следват толкова познатите за творчеството на Господинов домашни битови спомени – той умее да опише и най-баналното в привлекателни или отблъскващи краски.
„Една втора история“ ми направи впечатление, и заради гръбнака на основната история за лъжещите се един друг български кондуктор и унгарски писател, и заради предвидимия, но все пак точно затова сладък край. Следва Кристин, която маха от влака, и променя съдби. „Муха в писоара“ е от малкото „тоалетни“ разкази, които ми допадат, има тоя самоироничен цинизъм, който е нужен за самоосъзнал се жител на Балканите. Един гурме разказ ме изгуби заради кулинарната ми импотентност, но пък следващата – за музикалната импотентност на влаковите пътници, ме разсмя. „Закъснелият дар“ ми бе твърде сантиментален, напомни ми на оня разказ, който написа Джубал Харшо набързо в „Странник в странна страна“, същото се отнася и до „Третият“, а с лекота прескачам оня за душата на прасето, чел съм го някъде преди години и още тогава не ми допадна, присъствал съм на твърде много от тия ужасни ритуали, за да ги чета олитературени.
Разбира се, тук е и „Сляпата Вайша“, който прочетох след като изгледах филмчето по нея – написаното е по-добро от показаното, както винаги. „Жива душа“ много ми хареса, напомни ми на оня великолепен разказ “Старецът и морето” от другия сборник. „Белите гащи на историята“ е много добър, в духа на хумора на Алек Попов от „Сестри Палавееви“, такива разкази за ония времена са дефицит. И за финал Гаустин пронизва времето и намира себе си в десетилетията преди. А защо не?
Убеден съм, че щях да харесам много повече „И други истории“, ако не я мерех с аршина на „И всичко стана луна“. Но какво да се прави. И като се замисля, отдавна не е имало нов сборник от Георги Господинов, дано, дано…
От същия автор
От същите жанрове
