– Можеш ли да дишаш нормално,
както съм отпуснала глава на гърдите ти?
А той отвърна:
– Само така мога да дишам.
Нямах желание да бързам да пиша пръв за тази книга, макар да я прочетох преди над месец. Имах нужда да мине малко време, да си намери постоянното място в сърцето ми, да слегне малко и в ума ми. Знаех, че книгата ще си намери бързо читатели, които ще я усетят така лично, както и аз – и това е видимо от прекрасните отзиви, които излязоха броени дни след като тя грейна из книжарниците: Майа Младенова, Деница Райкова, Рени Василева, Борис Глушков, Лунната мечтателка, Ралица Колева и още, и още. Всеки от тези текстове описва не само самия мемоар на Пол Каланити, но и пречупването му през болката по хора, които сме загубили – а едва ли има човек, който няма близък, погубен от рака. „И дъхът стана въздух“ е от неочакваните хитове на 2016 г., такива лични книги рядко стават толкова популярни, но сякаш книгата утолява една жажда. Тя удовлетворява една нужда. Да се помирим с болката в нас.
Точно това прави Каланити в тези страници. Помирява се със себе си и със света, но най-вече постила пътя на едно по-добро разбиране какво е да си лекар, какво е да си човек. Смазващо е, че го прави с подписана смъртна присъда, но когато описва своя живот преди нея, е видимо, че без нея не ще е имал възможност да го направи до сетния си дъх. Каланити преди борбата с рака е чиста енергия – отдаден на призванието си лекар, който спасява човешки животи, който се стреми да открие смисъла на живота там, където той се заражда – в ума на човека (вж. и „Мозъкът“ на Дейвид Игълман). След смазващата вест, че дните му са преброени, той има възможност да реши какво да прави и как да продължи:
Опасните болести по принцип карат хората да виждат нещата по-ясно. Но с мен не бе така. Знаех, че ще умра – но и преди го знаех. Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.
Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината.
Реално той прави и трите неща – повежда война с болестта си и печели първия рунд, което му позволява да се върне към практиката си, да си върне нормалния живот. Получава времето да напише тази прекрасна книга, макар че сам не говори за това, чак в края топлите думи на жена му разкриват колко много му е коствало реденето на думите и тази житейска равносметка. Намира и времето да се сбогува със семейството си – поне в това отношение е щастливец, защото знае, че си отива, и може да го направи с достойнство. И да си иде в мир.
Трагедия е, че такъв ум и такова сърце угасват така рано. Но за разлика от толкова много трагедии, които всеки ден раздират животите на близките, Пол Каланити оставя важни думи след себе си. И това, че до момента книгата е издадена в над петдесет държави, ми позволява уверено да твърдя, че тези думи са чути и ще бъдат предадени напред. Познавам много лекари и до един са достойни хора, които се борят с абсурдите на системата, и все пак спасяват животи или помагат на болните да продължат напред. Защото ето тези думи на Пол, които сложих и на задната корица, са толкова важни:
Ho мaĸap дa нe знaex ĸaĸвo иcĸaм, бяx нayчил нeщo – нeщo, ĸoeтo нe бяx oтĸpил y Xипoĸpaт, Maймoнид или Ocлъp: зaдaчaтa нa лeĸapя нe e дa cпacи зaдължитeлнo пaциeнтa oт cмъpттa или дa гo въpнe ĸъм пpeдишния мy живoт. He, тя e дa пpиeмe пoд ĸpилoтo cи бoлния и нeгoвитe близĸи, ĸoгaтo живoтът им ce paзпaдa, и дa paбoти c тяx, дoĸaтo тe ce изпpaвят oтнoвo нa ĸpaĸa и oтĸpият ĸaĸвo ocмиcля живoтa им.
„И дъхът стана въздух“ е за 2017 г. това, което бе „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри през 2016 г. – един личен проект, който отива далеч отвъд простото издаване на една книга. Екипът е почти същият, на тях мога да доверя свидните си книги и да съм спокоен – преводът на Паулина Мичева, редакцията на Ива Колева. И дължа извинение на Фиделия Косева, която измъчих с корицата – поне 20 различни варианта създаде, преди да се спрем на тази, която носи и надежда, и преходност, и щастие, и нега в себе си. Подобаваща е. И мога да я оставя да докосне вас.
Привилегия е да се докоснеш до живота на човек като Пол Каланити.
