Какво има Иван Кляндов от село Крушово, настъпено от три държави и от три народа, които го теглят всеки в своята си посока като прокъсано чердже, и ако днес човек е българин, утре може да се събуди я турчин, я грък, та какво има нашето момиче в 1910 година, че да иска повече от живота?
Първите неща, когато приятел издава книга, са прости – купуваш я, взимаш автограф, подкрепяш. След това е по-сложно – трябва да я прочетеш и да поемеш риска да не я харесаш. А когато имаш книжен блог, в който си се самозадължил от 16 години да пишеш искреното си мнение, става направо неудобно. Затова – караш по реда, пък каквото стане. Отидох навреме на щанда на „Жанет 45“ на панаира, насладих се на изумлението на Виолета Радкова от прострялата се пътека с читатели, които търпеливо чакахме шанса да я поздравим. Оставих книгата да отлежи достатъчно, за да няма вече накъде. И я започнах. И не можах да спра. Защото „И леглото ни е зеленина“ възвестява не просто един нов талантлив глас, който тепърва ще се развива – този роман доказва, че този глас е вече зрял, плътен и омаен, може би откакто се зачетох в „Дом“ на Камелия Кучер, не бях изпитвал такова прямо, плътско удоволствие от текст, за който не знаех нищичко отпреди. И така задачата ми стана песен.
Базиран на семейна история, без да е достоверна хроника, романът ни запокитва един век назад отвъд границата, при българите от село Крушово, към които историята скоро ще протегне кървави лапи. Ето го Иван, чиито странствания ще следим със затаен дъх, още от началото знаем, че в него има нещо тревожно, нещо несигурно, сякаш дори съдбата още не е решила какво точно ще чини с него. „Не може през тоя живот да се мине с такова лице, с такива очи“, пише Радкова, преди да ни заглавичка с неговите училищни щуротии, които ми напомниха за неподражаемия Бранислав Нушич. Но животът на Иван рано ще се катурне в друга посока, той се разделя рано с ученето, поема грижите за ниви и стада, дори му се налага да се ожени рано по мъчно обясними точно тук причини, че и баща става, докато още сам е хлапак. Но хлапак, което расте във време, което изисква от него бързо да стане мъж, да се заеме и с комитетска работа, което ще го запрати към белята и ще го превърне в най-страшното, в убиец. Къде, как, не е важно, ще си прочетете.
И тук идва преломът, първият вододел в книгата. Иван трябва да бяга бързо и надалеч, а какво е по-далеч от Америка, оная чудата страна отвъд Океана. Корабът, с който отплава от Европа, се удря в айсберг и потъва, но чудатата сила в ръцете на Иван е това, което го спасява от още една сякаш предопределена гибел. И ето го в Чикаго, в една арменска сладкарница при мъж, който ще му стане втори баща и който ще сподели болката си с него… един различен свят, в който „главата ти се замайва от това Чикаго и неговите невероятни хора, хем истински като онези в Крушово, хем фантазни като от сън.“
Това е реципрочната муза. Някой, който те вдъхновява, когато те окуражава да бъдеш себе си. И тук изобщо не става въпрос за изкуство. А за този едничък живот, дето го живеем.
Разкъсван от носталгия и мъка по дома, по семейството, по детето, този пришълец на чужда земя е притеглян обратно все по-силно с всяка вест за злощастията, които сполетяват неговия край. Без връзка с близките си, писмата изчезват и отговори не идват, той е уязвим за появата на оная истинска любов, която всекиго някъде очаква. Хейзъл, която „често трябва да се завръща, за да отъпква територията и да я завладява, да си отхапва парченца, като упорит червей в праскова, да изгризва тунел, докато стигне до някаква ядка, до някаква същност, до нещо, което не може да бъде прегризано и трябва да бъде прегърнато“. Това е любовта, която ги свързва с библейската фраза „Защото големи води не могат да угасят любовта и реки не ще я залеят“ ,и любовта, която Иван не може да задържи в този живот, но може би в другия ще може?
Никой тук не ме познава! Никой. Никой не знае, че съм мъртъв.
Неочакваният оцеленец от „Титаник“ се завръща у дома, където почти всички отдавна са го оплакали. Само сина му Славей, който редовно си хортува с един архангел, знае истината, и точно това дете ще бъде цената, която дяволът ще пожелае от Иван, за да му даде „най-пълния, смислен и богат живот, който можеш да си представиш“. Но за него вече няма магия, „издялка го обикновения, нормален живот. Онова там, необикновеното, ненормалното, фантастичното, отдавна свърши“, макар още много труд и неочаквани успехи с емблема на гълъб и красива жена да го очакват в родината, която прозовава своите оцелели от кървите чада.
И двамата знаят, че това не е гоненица, не е невинна закачка. Това е възможност да се утоли компнежът да докоснеш другия, да изпиташ материята, от която е направен.
И отклонението. Милостта на Виолета Радкова. Магията, превърната в наука за свързване на душите в едно, отклонението в законите на вселената, които позволяват на духа да е на едно място, а тялото – на друго. Може би както във „Вълшебникът от Оз“ може да сложиш очила и да видиш Изумрудения град такъв, какъвто не е – защото зеленото е цветът, който пронизва цялата книга: и роклята на Хейзъл, и ореховите клони, които зеленят къщата през прозорците, та чак до последните развивни-завивни думи, след които остава тишина. И продължаващо вътрешно скиторене из тая чудна история за минало, настояще и бъдеще, за балканския магически реализъм и делничната прозаичност, която лесно може да го обори. Привилегия е да чуем нов глас, в който има толкова сила, но и мекота, толкова мелодичност, но и прямота. Защото в нашата история само с едното не може – трябва от разни кладенци вода да черпиш, за да утолиш жаждата. И да напоиш цветето през зеления фитил на Дилън Томас, с когото начева романът.
От същите жанрове
