Хубаво е да се припомня от време на време, че ако са опаковани хубаво, а не артаджийски, и европейските романи могат да стигнат до широка публика. Дори в област като трилърите, която традиционно бе запазена за англоезични автори до инвазията на скандинавските, които превзеха света с изключителните си мрачни творби. Но „И никога не я откриха“ идва от Полша, откъдето бе и „Тъмно, почти нощ“ на Йоанна Батор, която ме впечатли преди няколко месеца. И мога еднозначно да кажа, че Ремигиуш Мруз е написал непредвидим, държащ постоянно под напрежение трилър в най-добрите традиции на жанра, а силната му социална ангажираност прибавя дълбочина, в която си струва човек да се гмурне.
Дамян е имал всичко – любима, бъдеще и страст към живота. Но в най-хубавия миг, когато Ева приема предложението му, започва кошмарът. Двамата са нападнати и се случват немислими жестокости – а най-страшното е, че тя изчезва безследно. За миг Дамян губи всичко и се пуска по течението в нещо като полуживот, посветен само на това да оцелява, за да я търси. Но следа от нея няма в продължение на десет години. И всички подозрения, обвинения, спекулации и откровени измислици са станали същностна част от живота му – и той продължава да е готов на всичко, за да открие какво се е случило в онзи и в останалите безбройни дни.
Внезапно получава този шанс. Появява се нейна снимка на концерт, на който присъства и близък приятел на Дамян. Двамата трескаво се хвърлят да търсят кой е направил снимката, а загадката се задълбочава, когато същият човек качва втора снимка на Ева – но тази снимка вече е правена от Дамян преди много години и никой не би трябвало да я има. Побъркан от тази неочаквана следа, Дамян се обръща към полицията, но не среща разбиране, те са скептични, че на снимката е изобщо Ева. Тогава по идея на своя приятел той наема елитна детективска фирма да му помогне – и там нещата се усложняват, защото след тежка пиянска нощ Дамян се буди и открива своя приятел брутално убит. И му се налага да бяга, защото не само полицията е по петите му – а и хората, които са крили Ева от него през всичките тези години.
Но вече има следи – тениската, която носи Ева на концерта, го отвежда до сайт, където чува отново гласа ѝ. И проговорилото минало го насочва към поредица от действия, които в крайна сметка трябва да го отведат до истината. В това задъхано приключение му помага Касандра, богатата собственичка на детективската агенция, която от страничен герой постепенно се изравнява по важност с Дамян. Защото в нейния живот царува стихийно и брутално домашно насилие, от което тя жадува да се измъкне – и като отплата за помощта си тя има нужда от мъжа, който търси любимата си. Двамата трябва да си помогнат взаимно – но този дистанционен съюз крие страшни опасности.
„И никога не я откриха“ тече в две посоки с камерна бройка герои – от една страна, постоянно движещият се Дамян, който следва указанията на Ева и се движи от една улика към друга, докато нейната смайваща история, за която не е подозирал, му се разкрива малко по малко. От друга, Касандра и жестокият ѝ съпруг, който нощем я пребива жестоко, опиянен от налудните си подозрения, а денем се извинява и кълне, че ще се промени. Но продължава свирепо да следи всяко нейно действие, докато тя се опитва да помогне на Дамян, но и да го убеди да ѝ помогне да се спаси от ужаса.
И тук Ремигиуш Мруз е вкарал обрати, които искрено ме впечатлиха – неочаквани, смайващи и шокиращи, точно това, заради което този тип книги са истински опиум. И да, темата за домашното насилие е изключително важна и послесловът я извежда като водеща – и няма съмнение, че у нас този проблем е не по-малко наболял. Но решение сякаш се не вижда, защото традиционалистките „ценности“ са сякаш неизкореними, също както невежеството, наследствената русофилия и показната религиозност.
От същия автор
От същия жанр
