Когато се затруднявахме с някоя реклама, страдаше репутацията ни. А голяма част от самочувствието ни се крепеше на убеждението, че сме добри специалисти, че разбираме какво кара света да се върти – всъщност ние казвахме на света как да се върти. Схващахме нещата, схващахме ги по-добре от другите, схващахме ги толкова добре, че можехме да им обясняваме. И с няколко подбрани изразни средства можехме да извадим на показ пред събратята ни американци техните тревоги, желания, слабости и дразнители – и също как да ги превъзмогнат. Само за шест секунди можехме да те убедим, че се нуждаеш от нещо, което не ти е хрумвало, че ти липсва. Можехме да те накараме да пожелаеш всичко, което друг, готов да ни плати, иска да пожелаеш. Бяхме наемници на човешката душа. Дърпахме конците на хората из цялата страна и ей богу, как само скачаха на крака, за да танцуват по свирката ни.
Доживях книга от любимата ми поредица „Отвъд“ на изд. „Жанет-45“ да не ми хареса. Само вижте какви изключителни заглавия има в нея: „Мидълсекс“ и „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис, „Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен, „Бели зъби“ на Зейди Смит, “Децата от гаровия сейф” на Рю Мураками, “Творците на памет” на Джефри Мур, “Краткият чуден живот на Оскар Уао” на Джуно Диас, „Кръгът“ на Дейв Егърс и още, и още. Затова и очакванията ми към „И тогава стигнахме края“ на Джошуа Ферис бяха много високи, а корицата ме подлъга да мисля, че иде реч за хумористичен роман, който взима на прицел досадата и рутината на офисния живот. С оглед на факта, че сериалът „The Office“ (американската версия) ми е любим, наистина очаквах чудесно преживяване, но не би. Рядко съм дочитал книга така насила. Може би защото аз обичам работата си в офис, обичам всичко от нея, защото съм си я направил така, както ми допада – за разлика от героите на Ферис. Те разказват вкупом защо мразят тази работа – и защо не могат без нея.
Голяма част от книгата тече през погледа на офисната общност – тези, които идват в определен час и си отиват също в определен час. Които обичат историите, които някой разказва, стига да няма шеф наблизо. Които винаги си нарочват някого за враг, за да им е интересен денят. Които не разговарят с охраната, нито с чистачките. Които ходят на безсмислени срещи, но никога не биха си признали на глас, че са такива. Които ненавиждат тези с кабинети, но биха дали мило и драго да се доберат до такъв. Които крадат на мига удобния стол на съкратения/пенсиониран/починал колега. Които знаят всичко за всеки, но и нищо за никого. И които са винаги невинни и онеправдани.
Капризни бяхме и с раздути заплати. Утрините ни бяха лишени от перспектива. Само за пушачите се очертаваше нещо интересно в десет и петнайсет. Общо взето се харесвахме един друг, макар да имаше и такива, които мразеха този или онзи, а пък един-двама обичаха всичко и всички. Онези, дето обичаха всички, ги ругаехме в един глас.
Ферис ни запознава малко по малко с хората в един офис. Те правят реклами, но самите себе си едва ли могат да продадат добре. Пренасят личните си проблеми в офиса, съпреживяват драмите един на друг, но и често си погаждат номера. Гледат нагоре с желание за промяна, но нямат смелостта да я пожелаят. И говорят, говорят, говорят… голяма част от романа е заета с тези безкрайни офисни приказки, които са неизбежни като данъците. Разговори за времето, за пазара, за любов, за изневери… но най-вече разговори за колегите и шефовете. Всеки, който липсва в момента, е обект на обсъждане.
Вечно си благодаряхме един на друг. Такъв ни беше обичаят след всяка размяна на реплики. И никога с неискреност или ирония. Благодаряхме си задето някой свършил нещо навреме или задето е положил усилия. Ходехме на събрания, а накрая благодаряхме на организаторите, че са организирали събранието.
Но истинската драма започва, когато настават съкращения. Криза е. Проблемите, които досега са били далечни, които са само по телевизията, вече са лични. Всички започват да треперят за местата си и да се натягат. Работа няма, а ако има, е рутинна и неособено вдъхновяваща. Основна тема на разговорите са напусналите – как се оправят сега, дали няма да се върнат и да си отмъстят. Особено един – дали не би се вмъкнал с пушка обратно в офиса? За радост, задава се кампания, та била тя благотворителна. Но с нея идва абсурната задача да направят реклама, която да разсмее болен от рак. И настава пандемониум.
Връхлетяха ни съкращенията. От месеци се носеха слухове, но сега вече официално. Ако имаш късмет, можеш да съдиш фирмата. Ако си черен, възрастен, жена, католик, евреин, гей, с наднормено тегло или физически недъг можеш да си намериш някакво основание.
Слуховете и въображаемите събития – те дирижират дневния ред. Кой е болен и какво му предстои. Кой е преживял толкова тежка трагедия, че се е чалнал и всеки обед седи сред шарените топки в детския кът на близкия „Макдоналдс“. Кой се е разделил с жена си. Кой плаща солидни пари да съхранява огромен индиански тотем, завещан му от колега, когото никой не е познавал особено. Кого ще уволнят. Кого ще оставят.
Бяхме корпоративни граждани, крепяха ни дипломите, пазеха ни слоевете корпоративна сланина. Чеисто и просто бяхме над капризите на пазарните сили на свръхпроизводството и зле управляваните материални запаси. Не ни хрумваше обаче, че в момент на криза ние се оказвахме зле управлявания запас и бяхме на път да ни изхвърлят като застояла стока.
Всъщност има много начини тази книга да бъде страхотна. Джошуа Ферис има страхотно усещане за ирония и саркастични обобщения, които са валидни за всички, работили в офис. Но е избрал да напише книгата тягостно и тромаво – като понеделниците в масовата представа. Личната драма на шефката ми се струваше насилена и отклонението към нейната гледна точка (макар и привързано към сюжета в края) ми се стори като кръпка към книгата, сякаш само тя заслужаваше да бъде личност заради борбата, която води – и която губи. Момента, в която един от уволнените наистина нахлува с пушка в ръка, става интересно. Но за кратко. Въобще „И тогава стигнахме края“ ми се струваше като изпуснат шанс за нещо голямо. Но може би в това му е идеята – че всеки миг, затворен в офиса, изпускаш нещо голямо. Кой знае – обяснения много. Аз знам, че се насилих да дочета тази книга в очакване нещо наистина да се случи. Но не би.
От същите жанрове
