И всичко стана луна – реещи се като хартиени фенери разкази

    „Обащиняване“. „Ритуалът“. „Старецът и морето“.

 Само тези три разказа да имаше в новия сборник на Георги Господинов – „И всичко стана луна“ – и пак щях да изкажа възхищението си от него. Три помитащи, майсторски, оформени от сигурно перо и с ясна посока на внушението – че извън шумното общество съществуват хора и драми, които заслужават всичкото внимание на света, но не получават дори дребни трохички от него. Разкази за всичко важно, всичко истинско, което заслужава си. И остава накрая една бележка на вратата. Толкова. Отвътре пусто е.

    Разбира се, сред разказите наднича не само личното, а и историчното – онова, което толкова ме впечатли в „Невидимите кризи“. В разказа „Призраци“ Господинов е намерил най-точните думи за безплътния мавзолей, който обитава само прашните снимки и спомените на контрапротестиращи:

Гробище само за един човек. Отвъдна резиденция, в която сигурно идват на официални посещения невидими делегации от покойници. Протоколно поднасяне на венци, подписване на взаимноизгодни споразумения, безплътни прегръдки и целувки… „Нашите братски страни… За все по-силно сътрудничество и укрепване на… взаимопомощ… мира в света… отпор на империалистическите домогвания…“ Дали и там все така си говорят на същия дървен език? Дали на оня свят Студената война продължава? Дали има дефицит, а раят е нещо като показен магазин, като вечен образцов дом? Отвъдното се движи с едно поколение назад. Ама че неприятна работа, като умрем ние, трябва и на оня свят пак да сменяме системата.

   А има го и слънцето, и времето от угасването му до целувката на последните лъчи в очите на момиче, което си обичал само една нощ и 53 години по-късно чакаш на входа на хотела, отломка от призрачните времена. Има я и Азбуката на жените, чудесна идея с разочароващ край, твърде предвидим завършек за разказ, който загатваше за повече потенциал. Има една дъщеря, която преминава от един баща при друг – като кукла съща, а да не споменавам за една наистина хубава любовна история с коледен привкус, сладостна, но без нагарчането.

   Сред другите разкази има интересни моменти, запомнящи се фрази, но останаха в сянката на събратята си – мисля, че в бъдеще ще отварям напосоки тая книга и ще си крада по един разказ из нея – отделен от цялата леко меланхолична амалгама, може би ще живне и ще ми покаже своя различна, досега скрита страна. А може би не – ще си остане тясно, неотменимо свързан с цялата сплав, защото в „И всичко стана луна“ няма ни един разказ не на място – дадени могат да бъдат преценени като не толкова добри (особено спрямо трите горе), но никой не стои нехармонично спрямо останалите. Единственото ми истинско разочарование от сборника е корицата му, просто не е моят тип оформление, но това си е бял кахър.

    Скоро ще прочета и „И други истории“, пък да видим, в един момент може да посегна и към „Физика на тъгата“.

   Разказът „Обащиняване“ може да прочетете в „Дневник“.

   P.S. Сега видях и задната корица и смятам, че четири чужди и ни едно българско мнение за книгата е прекалено. Все си мисля, че и у нас има пишещи за литература, които да опишат кратко и силно сборника, не да прибягваме все до чужди капацитети, каквито и да са те.